— Аз ще ходатайствам за теб.
— Не. Не го прави! Това нищо няма да помогне, а само ще навреди, бащице.
— Не го вярвай, синчето ми! Моята дума много минава пред ротмистъра.
Карпала приближи бавно пак към казака и го погледна в очите.
— И на мен ли няма да позволиш да се застъпя за теб?
— Не, принцесо! Моля те, не го прави.
— Смяташ, че той ще отблъсне първата молба на годеницата си?
Лицето на казака внезапно се опъна и той отговори едва ли не остро:
— Не желая милост от него.
Карпала сведе натъжено глава. После очите й проблеснаха.
— Съжалявам, че не бива да ти помогна. Но може би ще съумея да ти се отблагодаря по друг начин. Разреши ми засега да ти дам за спомен това!
Тя извади един пръстен от пръста и хвана ръката му, за да го надене на него.
В този миг от приемната излезе търговецът Фьодор Ломонов и така широко отвори вратата, че зад него се видяха околийският, синът му — ротмистъра и един казашки лейтенант.
— Була, князът! — извика околийският.
Докато Фьодор Ломонов побърза да се отдал ечи, ротмистърът приближи рязко към казака.
— Какво става тук?
— Открих моя спасител — усмихна се Карпала.
— Да, своето спасителче! — намеси се князът. — Не се ли радваш и ти ротмистърче!
Оня направи негодуващ жест.
— Каква е тая работа с пръстена? — попита сухо.
— Подарявам го на спасителя си — отговори Карпала с голяма сдържаност, подразнена от прекалено пестеливия тон.
— Как? На него, един заточеник? Това наистина трябва да забраня! Ела, момче!
Ротмистърът сграбчи ръката на казака, измъкна пръстена от пръста му, надяна го на своя и каза, обръщайки се към бащата, майката и дъщерята:
— Влезте, моля!
Казакът стоеше неподвижен — символ на желязна дисциплина. Само около мустаците му нещо едва забележимо потрепваше, а клепачите се сведоха, за да не издаде погледът какво става в сърцето му.
Карпала замълча със здраво стиснати устни. Последва другите като под някаква вътрешна принуда, изтласкала кръвта й в лицето.
— Не скърби! Пак ще се видим! — прошепна бързо на казака. После вратата се затвори зад нея.
Едва сега казакът се раздвижи. Той си пое дълбоко дъх, обтегна се и размаха заканително юмрук.
— Ще удари и моят час! — процеди и с усилие си наложи спокойствие, мислите се надпреварваха в мозъка му. — Аз ще бъда пак свободен и тогава… Какъв ден! Първо тоя Флоран! Той беше. Кълна се в това. А сега Карпала… годеницата на ротмистъра. О, Боже!
Гърдите му дълбоко поеха и изпуснаха дъха. Отпусна юмрук и се извърна полека като човек, който напразно се бори с някое тежко разочарование.
2. Дъщерята на бурятския княз
Исправникът поздрави любезно княза и семейството му. Но един психолог щеше да забележи все пак, че тази прекомерна учтивост не идва от сърцето.
Той беше висок, широкоплещест, с ниско чело, приплеснат нос, дебели устни и голяма сплъстена брада. Синът му, ротмистърът, много приличаше на него, но изглеждаше още по-плещест и трябва да притежаваше голяма физическа сила.
Намиращият се при тях лейтенант поиска да се оттегли, ала бе задържан от един знак на началника си.
— Изобщо не ни пречиш — прошепна му ротмистърът. — Трябва дори да станеш свидетел как ще му дам да се разбере на тоя тлъст княз.
С язвително ухилване той се обърна към тейш Була.
— Бащице, и как пък можа да позволиш на Карпала да подарява пръстен на някакъв си престъпник?
Князът го погледна с уголемени очи.
— Та той е неин спасител!
— Ти май множко се радваш, че го откри, а?
— Много! И майчицата Калина също. Прегърнахме го от радост.
— Прегърнахте?
— Че защо не?
— Карпала сигурно също?
Тейшът понечи да отговори, ала Карпала го изпревари.
— Да не би да имаш нещо против?
— Твърде много даже! Та нали си моя годеница!
По лицето й пробяга уплаха и тя пребледня, борейки се очевидно с някакво решение.
— Не знаех и думица по тоя въпрос. Едва днес го научих.
— Нещата бяха уговорени между мен и твоите родители. Твоето татенце положи клетва пред ламата. Той няма право да я нарушава.
Ламите са свещениците на бурятите и като такива имат голямо влияние върху съвестта на миряните. Дори княз като Була бе обвързан с думата, която бе дал пред ламата.
Карпала потърси с поглед помощ от тейша.
— Вярно ли е, тате? — попита с тих, пресекващ глас.
— Да, душицата ми, миличкото ми.
— Защо си го сторил?
— Ще ти кажа причината, когато станеш жена на това юначе.