— Достатъчно? — провикна се полицаят разочарован.
— Хайде, хайде, скъпо ми братле на водката, онези шишета там не са ли достатъчно големи?
Той посочи кръчмарския тезгях, където се мъдреше доста голям брой пълни бутилки.
— Големи? О, добри бащице, да взема ли да ти покажа колко са големи?
— Е?
— Ще платиш ли?
— Естествено.
— Ще видиш тогава!
Полицаят взе едно шишенце от тезгяха, отпуши го, поднесе го до устата и го изпразни наполовина. После примлясна с език и завъртя очи.
— Ей това е напитка! Четири такива шишенца за час! Би било Рая!
— Добре де, няма да проявявам жестокост. Вземи си още едно за запас и дай по едно на сладката ти жена и дъщеря ти!
Почтеният човек не остави втори път да му се казва. Стиснал с левицата страхливо «запаса», той чевръсто изпразни първото шишенце. Двете жени отделиха повече време, но и те имаха такава добра глътка, че, както изглежда, не след дълго нямаше да притежават и капчица.
Клатейки глава, Сам Хокинс се отправи с двамата си спътници и ратниците на път. Детелиновият лист крачеха бавно и с достойнство с кретащите по петите им запасни казаци. Ако тримата ловци предизвикваха сензация дори в Дивия запад край всеки лагерен огън, то толкова повече в Изтока на Сибир. Дребният трапер и двамата му дълги като върлини приятели контрастираха така рязко на останалия свят тук, че привличаха погледите на минувачите. Но тях малко ги бе грижа.
Пред вратата на Управлението един прислужник ги попита за желанието им.
— Бих искал да говоря с есаула — отвърна Сам Хокинс.
Слугата измери уестмана с боязлив поглед. Във Верхний Удинск бързо се бе разчуло, че не е добре да си имаш работа с дребосъка.
— Какво желаеш от него? — попита мъжът предпазливо.
— Нещо, което не е нужно да знаеш, братлето ми.
— Тогава не мога да доложа за теб.
— Можеш да постъпиш, както ти е угодно. Аз при всички случаи ще отида при него.
— Не бива да го правиш без предизвестие.
— Кой ще ми забрани?
— Аз. Така гласи служебният ми правилник.
— Хубаво. Значи ти изпълни добросъвестно дълга си и сега с чиста съвест можеш да се оттеглиш! — рече Сам добродушно, избута слугата настрани без повече обяснения и стъпи в коридора със спътниците си и ратниците.
Какво можеше да стори срещу това човекът, комуто бе поверена охраната на къщата? На открита съпротива той не се реши. Та започна значи да вика и крещи.
Една врата рязко се отвори и исправникът изскочи навън.
— Каква е тая дандания тука?
— Тези мъже искат да отидат при господин есаула — обясни раболепно слугата.
— Той не приема.
— И аз вече го казах на хората. Ама те нахлуха със сила.
— По дяволите! Осмелили са се на това в моята къща?
— Не говори глупости, скъпи бащице! — ухили се Сам Хокинс. — Та тази къща изобщо не е твоя, а принадлежи на добрия цар. Значи синът ти не приемал, а?
— Не. Той няма време за вас.
— В такъв случай веднага ще му го сътворя. Къде се гуши?
— Това не ви интересува.
Сам Хокинс стовари оглушително приклада на своята стара Лиди по пода.
— Човече, питам те къде е!
И изгледа застрашително околийския.
— В стаята си — смънка исправникът, загубил из един път важността си. Той си спомни бурната разправия в танцовата зала. — Мисля, че си е полегнал.
— Разбирам, след напреженията от последната нощ! Въпреки това ще трябва да го обезпокоим. Идваме по служебен въпрос.
— А аз си мислех вече…
— Какво си мислеше, бащице исправник?
— О, нищо съществено!
— Тогава не бива ненужно да ни задържаш — придаде си най-любезен вид Сам. Той много добре знаеше, че околийският загатна за все още неуредената покана за дуел и искаше да го остави да почака малко в тревога. — Ние бързаме — продължи твърдо. — Длъжен съм да настоя, незабавно да ви отведеш при сина ти.
Исправникът сметна за уместно да отстъпи, то преглътна яда си.
— Елате!
Отвори една врата и пропусна неканените посетители да влязат. Ротмистърът седеше на една софа, пъхнал небрежно пура между устните си.
— Ах! — възкликна Сам Хокинс. — Били сме несправедливи към него. Та той изобщо не е спял. Напротив, вижда се, че е страшно зает. Добро утро!
Офицерът скочи и измери малкия с гневен поглед.
— Не ви ли казаха, че нямам време? Защо въпреки това нахълтахте?
Сам Хокинс не позволи да го изкарат извън нерви.
— Идваме по неотложна служебна работа — каза спокойно. — Вече го обясних на баща ти, околийското началниче. Волю-неволю трябва да ни изслушаш.