— Сега не му е времето за това. Сега никой няма да бъде обслужен — сопна се ротмистърът.
Но номерът му не мина. Дребният трапер на свой ред се разприказва.
— Тъй ли? — попита. — Ами че кога тогава? Нощем се таиш в пожарната, а денем къртиш. Кога може човек да си уреди при теб служебните работи? Заявявам ти, не ни ли изслушаш веднага, едно писмо ще тръгне за губернския в Иркутск, ако не се лъжа. Да я караме изкъсо! Имаш ли време, или да пиша писмото?
Държането на Сам беше така самоуверено, че ротмистърът не се осмели повече да възрази.
— Елате! — отстъпи кисело.
Детелиновия лист се отзова ухилено с двамата заместници на поканата. Известно, време по-късно се намърда в стаята и исправникът. Той бе искал може би първо отвън да чуе какво ще изложат пред златното му синче тримата нарушители на спокойствието.
— Какво дирят тези мъже при вас? — попит ротмистърът троснато.
— Ратници са. Желаят да постъпят на служба наместо други двама. Ето защо са дошли при теб.
— Кой ще плати?
— Аз. Моля да изготвиш необходимите документи.
— Кои са хората, заради които тези двамата искат да постъпят?
— Виж първо, моля, дали могат да бъдат взети като заместници!
— Аз ги познавам. И двамата са годни. За да видите, че въпреки всичко съм разположен да ви услужа, ще ги приема, с надеждата, че вие ще сте също така разположени.
— Каква услуга очакваш от нас?
— Да си мълчите за дяволската история — прошушна онзи на Сам, за да не го чуят двамата ратници.
— Ако самият не ни дадеш повод, от нас няма да излезе нито звук.
— Значи се споразумяхме… при предпоставката че ти и в… друго отношение се покажеш разумен.
— Аз винаги съм бил разумен.
— Добре. Хващам се за думата ти. А сега да изготвим договорите за заместничеството. Те ще бъдат подписани от двамата и заверени от мен.
Той извади от едно чекмедже два формуляра, пресегна се към приборите за писане и се зае да попълва празните места, задавайки необходимите въпроси на двамата ратници. На запитването за кои желаят да застъпят, единият посочи трапера.
— Още не знаем. Бащицата ни тук ще ти каже.
— Хубаво. Та имената значи!
Ротмистърът погледна Сам Хокинс.
— Ти и сам ги знаеш — захихика дребосъкът лукаво. — Това са двамата постови, които тая нощ стояха при пожарната.
Като пружина подскочи ротмистърът.
— Онези? Няма да я бъде! Не мога да ги освободя! Кой можеше да знае, че тъкмо тях имаш предвид!
— Както искаш. Тогава до половин час цял Верхний Удинск ще научи кои са били двамата дяволи, губернският също ще го чуе. А дали един мъж, който се е бламирал по този начин, може да остане за в бъдеще офицер, това ще реши съдът на честта.
— Ама… ама… — запъна есаулът, — ти все пак съзнаваш, че двамата трябва да бъдат наказани!
— Нямам нищо против. По този начин аз запазвам хубавите си парици, пък ти губиш чина си.
Есаулът закрачи възбудено из стаята. Не можеше да вземе решение, докато накрая Сам Хокинс нетърпеливо се изправи.
— Толкова дълго не мога да чакам. Или-или! Ще изготвиш ли документите?
— В името на Дявола… да!
— И на двамата постови няма да се случи нищо?
— Не.
— Ще могат безпрепятствено да се върнат в родния си край?
— От мен да мине, ако ще и в пъкала!
— Там сигурно ще им е бая жежко. А на такива жеги един сибирски казак не е свикнал, хи-хи-хи-хи! Бъди така добър да ги повикаш!
Есаулът отвори прозореца и извика казаците. Те се явиха с трепет и боязън, защото бяха убедени, че сега ще бъде изпълнено ужасното наказание. Едва когато съгледаха трапера, започна да им проблясва слаба надежда. Та нали им бе обещал помощ.
— Елате, кучета! — изръмжа им офицерът.
— Бях ви заплашил с кнута наистина, но ви помилвам и ви го опрощавам.
— Глупости! — обади се тогава Сам Хокинс. — Не се кичи с чужди пера! Хайде изготвяй договорите и не дрънкай повече отколкото изисква истината!
Ротмистърът сподави една ругатня. Той посегна отново към перото, подхвърляйки само тук-там при писането необходимите въпроси.
Двамата казаци си нямаха и понятие за какво се касае. Те вече плуваха в блаженство, че им е отменено наказанието.
— Тъй! Сега подписвайте! — повели офицерът. — Ето перото! А който не може да пише, да направи кръст вместо името си.
За писарско умение действително и дума не можеше да става, но казаците се бяха научили поне толкова, че да съумеят да надращят криво-ляво имената си по хартията. Докато го вършеха, едра пот изби по челата им. После ротмистърът подписа двата документа и се обърна към казаците.