— Знаете ли собствено какво подписахте?
Те поклатиха глава.
— Кучета глупави! Това е прекалено! Подписвате, а не знаете какво? Сволочи, вие сте освободени от военна служба! Няма да ви се налага повече да служите!
— Света майко Божия от Казан!… Освободени от военна служба… И кой пък ни е откупил? — И се обърнаха към Сам Хокинс: — Да не би ти, бащице?
Сам само кимна лукаво. Двамата се блещиха известно време в него. Външността му наистина не беше на богат мъж, имащ достатъчно пари в излишък, за да откупи двама съвсем непознати люде от военна повинност.
— Ти, наистина ли ти? — попита внукът на прочутата баба, първа видяла духът-жаба.
— Е, да! — ухили се малкият. На него из един път му стана жежко под перуката — свали старата филцова шапка ведно със скалпа и я остави на масата. Всички освен двамата дългучи ококориха очи, зяпайки ту него, ту червения, гладък череп. Но той като че хич нищичко не забеляза. — Ето ви уволнителните билети и докато имате тези хартишки в ръката си, никой не може да ви привлече на военна служба. Покажете ги у вас там на попа и му поискайте съвет, ако на някой все пак му скимне да ви пипне за вратовете! Колко е далеч до дома ви?
— Няколко дни път.
— В такъв случай трябва да си купите коне, зоб за тях и провизии за вас.
— Бащите, казваш го толкова лесно. Ние нямаме пари.
— Това наистина е лошо. Че никакви ли не можете да получите? Я го кажете на добрия есаул тук! Той нали трябва да ви даде каквото ви е необходимо!
— Да, ще го сторя! — изсмя се оня просташки. — Нека търчат, догде им причернее! Ако се поразмърдат, за три дни ще са си у дома. Ето защо ща наредя да им дадат заплата и войнишки хляб за три дена.
— Повече нищо? Тогава наистина е добре, че жабата прояви по-голяма далновидност.
— Каква жаба?
— Духът. Вие нали знаете какво имам предвид?
Въпросът беше отправен към двамата казаци.
— Да не би да говориш за жабата… — засече внукът на бабата, — която пази съкровището?
— Да.
— Бащице, говори бързо, бързо! Какво знаеш за нея?
— Сигурно давате мило и драго да го научите, хи-хи-хи-хи! Е, ще бъда кратък. Тя ми довери между другото, че пазела съкровище, което можело да бъде извадено само от казаци. Днес двама аха-аха да успеят, ама тъкмо в последния момент ги обезпокоили.
— Чу ли? — попита внукът своя товариш. — Значи истината съм ти казал.
— Чудно! (Странно!) — пропелтечи другият. — Продължавай, о, бащице!
— Жабата изпитва състрадание към вас, защото сте били добри молодци и сте обещали да й принесете в дар водка.
— Той знае всичко, наистина всичко! — прошушна първият казак.
— В края на разговора ни жабата изчезна и се върна с куп петдесет рублевки. Последните й думи бяха: «Ето ти пари! Потърси двама ратници, които да заместят казаците и им плати. Каквото остане, подели между двамата освободени, за да си купят коне, да препуснат към село и да се оженят там за своите девойчета.»
Сам Хокинс приключи с измишльотината си. Беше разправена на позавален руски, но затова пък с толкова по-голяма сериозност. Околийският досега си бе мълчал, а и ротмистърът не бе прекъсвал малкия. Очите им се бяха спрели на него, сякаш се съмняваха в разсъдъка му.
Ала ратниците и казаците бяха приковали поглед в устата на Сам. Двамата иманяри бяха направо като омагьосани от някакво удивително зрелище. Сега, когато Сам бе свършил, внукът на бабата възкликна:
— О, светци! Значи той наистина ти е дал за нас пари?
— Все в петдесетачки.
— Мили Боже! Колко са?
— Веднага ще видим. Но тук се сещам още нещо. Той постави едно условие, което насмалко да забравя.
— Какво?
— Аз самият трябва да ви закупя конете и провизиите, та да не ви измамят.
— Това е добре, това е много добре!
— И после не бива да се бавите тук нито миг, ами веднага да потеглите.
— О-о, ще го сторим на драго сърце!
— Елате тогава до масата и вижте колко ще ви наброя!
Сам Хокинс сложи най-напред сумата за двамата ратници. Те ухилено напъхаха парите по джобовете си.
— Тъй — засмя се дребният трапер. — На вас е платено. За вас жабата не постави никакво условие. Значи можете да пиете водка, колкото ви душа сака, та ако ще да профукате всичките пари, хи-хи-хи-хи!
Ратниците се спогледаха и му се ухилиха широко.
— Каква камара пари! Това прави цяло буре водка!… Не искаш ли да дойдеш с нас?
— Не.
— Остани тогава със здраве! Ще ни намериш в странноприемницата!
Двамата побързаха да се изнижат през вратата. Докато ротмистърът не наредеше да ги повикат за обмундировка, те сигурно нямаше да престанат да пият и щяха да са излели една значителна част от парите в гърлата си.