Сам изброи сега остатъчната сума на две равни части, така че всичко си възлизаше точно на толкова, колкото бе отнел от околийския. Като се изключеше, разбира се, дребната сума за пиячката, която щеше да направи полицаят с женичката и дъщеричката си.
— Тъй! Ето ги деньгите! — каза той. — Това е за единия… това за другия! Я ги избройте пак!
Двамата казаци бяха впили опиянени погледи в банкнотите — не намираха нито думи за екзалтацията си, нито време за осмисляне. Смъкнаха се пред Сам на колене и уловиха ръцете му, за да ги целунат.
— Глупости! — рече Сам покъртен и нахлупи износената филцова шапка заедно със скалпа върху червения череп. — Ако искате да ми благодарите, сторете го, като се изправите и се държите разумно! Приберете си парите!
Двамата казаци посегнаха и банкнотите в миг изчезнаха в джобовете им.
— Тъй! Сега се измитайте! С други думи, хайде, да ви няма! Но да не вземете да ми офейкате. Това само ще е във ваша вреда. Имам още нещо да обсъдя с вас. Чакайте ме значи вън! Първо трябва да уредя тук една друга работа… Марш!
Двамата казаци изчезнаха със същата бързина, както преди малко ратниците и също като тях забравиха да отдадат според устава чест на есаула. Впрочем първите бяха извинени от факта, че все още не се чувстваха като солдати, докато вторите можеха да посочат за свое оправдание, че вече са освободени от военните порядки.
Когато врата се затвори зад двамата щастливци, за известно време в стаята бе тихо. Сам сне отмерено пак шапката, която преди малко във вълнението си бе нахлупил. Дик и Уил стояха неподвижно и безмълвно като дървени кукли.
От ъгъла, където околийският се облягаше все още мълчаливо и със скръстени ръце, дойде многозначително покашляне. Ротмистърът схвана, че то се отнася за него и че бе скрито предупреждение да бъде нащрек. Той погледна въпросително дребния трапер.
— Какво искаш още от мен?
— Това би трябвало всъщност сам да знаеш.
— Тогава въпросът ми щеше да е излишен.
— И си е такъв — изръмжа Сам. — За какво това дълго миткане? Аз изисквам, както си ми е право, удовлетворение!
— А-ха! — проточи ротмистърът. — Мислех, тази работа е уредена?
— Уредена? Доколкото зная, не. Известно ми е само, че заранта беше възпрепятстван да застанеш срещу мен. По това време се бяхте напъхали с баща ти в пожарната и играехте ролята на Дявола и баба му.
— Ние?… Изключено! — намеси се ненадейно околийският.
— Ние си бяхме вкъщи.
Самоуверено ухилен, Сам Хокинс обърна лице към него.
— Хи-хи-хи-хи и затова ли графът ви търси тук напразно?
— Какво знаеш за графа?
— Повече отколкото вие. Впрочем отричането ти е смехотворно. Синът ти преди, няколко минути съвсем доброволно призна, че двамата сте витаели в пожарната като духове.
— Това е лъжа! — изфуча околийският, който не беше разбрал набързо прошепната молба на есаула за дискретност по дяволската история и очевидно погрешно бе изтълкувал последвалия диалог.
Челото на Сам Хокинс се смръщи.
— Бащице исправник — рече той, — съветвам те да не обиждаш. Първо, ти не си човекът, който може да си позволи такава волност спрямо мен, второ, аз не водя преговори с теб, а със сина ти и трето, от устата на стария Сам Хокинс по принцип кривда не излиза. Който има като мен зад себе си живот на честна борба, винаги просторната Божия природа пред очите, ден и нощ модрото небе над главата, и е принуден да залага живота си и се преборва със смъртта, той гледа с презрение на машинациите и притворството. Той е твърде горд, за да лъже. Разбрано?
Удивени, Дик и Уил поглеждаха крадешком спътника си, той говореше на руски — толкова добре и толкова зле, колкото именно му бе по възможностите. Ето защо до тях смисълът на думите му не достигаше. Но те чувстваха, че излага нещо особено.
Самият Сам беше видимо възбуден. Той мяташе предизвикателно искрящи погледи към оскърбителя. За щастие ротмистърът се намеси.
— Тук има някакво недоразумение — изрече бързо. — Дяволската история е приключена и погребана.
— Стой! — пресече го Сам на думата. — Първо в чест на истината! Не поиска ли преди малко от мен скришом да си трая за тая работа?
— Сторих го и ти се…
— И аз се съгласих. Но по тоя начин ти призна, че си играл ролята на Дявола, а баща ти — на баба му, или обратно.
— Така да е.
— Значи не съм излъгал, исправник! Отбележи си го!… А сега да си дойдем на думата! Как стоят нещата с дуела?
— Той стана невалиден — заяви ротмистърът. — Ти ми обеща и в друго отношение да бъдеш разумен, понеже приех ратниците ти.