— А-а, тъй, тъй! — провлече Сам. — Ако те пусна да си вървиш, ти го наричаш това разумно?
— Не преиначавай понятията! — изръмжа младият Рапнин. — Имам ли думата ти, или не?
Тогава Сам Хокинс гневно се изсмя.
— О, ти, хитрец, клинчар, страхопъзльо! Да, имаш думата ми! Сега я имаш! Аз няма да се бия с теб. Отказвам се. Моята почтена Лиди — така именно се казва тази пушка тук — би се срамувала, ако пожелая да я насоча към теб, ние свършихме един с друг. Но… внимавай! Не ми се изпречвай пак нежелателно на пътя! Би могло, лошо да завърши за теб… И за теб се отнася същото! — изръмжа той на стъписания околийски.
— До нигова виждане, мешърс!
Сам Хокинс излезе с горда стъпка. Сега се раздвижиха и Дик и Уил.
— Good day[32], старий мошенико! — каза Дик, като на минаване угости с приклада околийския по пръстите на краката.
— Farewell[33], негоднико! — ухили се Уил и тикна юмрук под носа на есаула.
После вратата се затвори зад тях.
Двамата останали в стаята мъже, се намираха в неподлежащо на описание настроение. Те, които досега бяха господствали кажи-речи неограничено в цялата околия, трябваше да се поставят сега в служба на тези непознати, допилели се кой знае откъде хора.
— Дявола да ни отнесе, ако не погодя някой номер на нахакания пършивец! — избълва жлъч ротмистърът и тресна с юмрук масата.
— Можещ да разчиташ на съдействието ми — изръмжа баща му. — Имам подозрение към тримата синковци, че снощната шмекерия е тяхно дело.
— Невъзможно!
— Защо? Те още вчера се заеха с тоя казак Номер десет. При това катранът и перушината са практика на американските западняци. Не се ли съгласува всичко поразително?
— Сатаната да я отмъкне тая паплач! Какво изобщо се бъркат в нашите работи?
— Това се питам и аз — кимна околийският — и само ставам по-подозрителен. Те преследват някаква тайна цел и ние трябва дяволски много да се пазим от тях.
— Да не би да им имаш страха?
— Страх или не, приканвам към предпазливост. Подмятането на малкия за графа ми се струва много съмнително. Той, изглежда, наистина знае нещо.
— Проклета история! А какво ще кажеш за парите? Те са под една черга с двамата казаци. Как иначе ще им дойде на ума да плащат за тези глуповати обесници?
— Действително! Тук нещо не се съгласува. Все повече стигам до убеждението, че малкото човече и двата оградни кола са освободили Номер десет. А двамата казаци са им помогнали срещу обещанието да бъдат откупени, като на това отгоре получат и пари.
— И мен много ме гложди, дето трябваше да освободя казаците. Ще ми се поне да ги догоня някъде и им изтръгна парите.
— Как и къде? Нямаш никакво законно основание.
— Какво ми влиза в работата законното основание! Чисто и просто вземам неколцина от хората си, издебвам двамата, когато напуснат града и им прибирам всичко — парите и документите, които бях принуден да им издам.
— Не става!
— Защо не? Аз съм техен началник и лесно ще намеря причина да оправдая поведението си пред полковника.
— Това би било най-малкото. Но ако този злокобен човек с кървавия череп разбере, че протежетата му са ограбени, пак ще ни висне на врата.
— Нима е задължително да разбере? Той се кани да купи два коня. Тая процедура дълго няма да продължи. После двамата пършивци веднага ще потеглят. Пътят, по който ще поемат, ми е известен. Трябва да минат покрай Върбовите камъни.
— Добре би било наистина да си получиш обратно документите.
— И парите. Онова чуждоземно куче ще си мисли, че са си заминали и хич повече няма да се интересува от тях. Веднага щом напусне после Верхний Удинск, те ще си получат стоте обещани камшични удара. Така и аз ще постигна същото, което ти постигна при графа — връщам си документите, че и пари на това отгоре. Ти добре ли скъта двете неща?
— Да.
— Под ключ?
— Глупости! За какъв дявол трябва Да заключвам парцала? Той може само да ни навреди, ако някой го открие. Ние ще го изгорим и така завинаги ще изчезне от света. Но парите ще заключа, защото ако ги намери майка ти, тутакси ще й изникнат хиляди потребности.
— Къде ги държиш всъщност?
Исправникът бръкна безгрижно с десницата в страничния джоб. После остави ръката, където си беше и се вторачи в лицето на сина си. Забравил да отговори, той беше жив символ на ужаса.
— Празен… празен! — изпелтечи околийският.
— Ти си луд!
— Изчезнали… наистина изчезнали!
Старият обърна хастара на джобовете от двете страни.