— И оттам сигурно може да се види всеки, който идва от града?
— Не, няма да можеш да ме съгледаш, ако оттук яздя през брода и опиша един завой надясно, така че да стигна после до Върбовите камъни от север вместо от изток.
— Това е добре. В тази посока ще поема и аз.
— Ти? Искаш да отидеш до скалите, бащице?
— Да, синчето ми, за да ви закрилям.
— Закриляш? От кого?
— От есаула.
— Мислиш, че той ще ни нападне? — извика казакът уплашен.
— Предполагам, че ще го опита и то при Върбовите камъни. Та нали е офицер и като солдат трябва да знае, че тази местност най-много подхожда за изпълнението на неговия план. И тъй, аз ще опиша дъгата надясно, а моите приятели ще ме придружат. Вие двамата обаче ще тръгнете оттук няколко минути след нас и ще яздите право към Върбовите камъни, но бавно, само ходом. Иначе ще пристигнете по-рано от нас и есаулът ще ви спре, преди да сме в състояние да ви помогнем. Иди доведи другаря си и после изчакайте, додето тръгнем!
Сам Хокинс се отправи незабавно към палатковото селище, където в близост до юртата на бурятския княз пасяха животните на Детелиновия лист.
Карпала го видя да идва и тръгна към него.
— Ще се стреляш ли с есаула? — попита тя.
— Засега не… може би изобщо не.
— Ох, това е много добре! Ти си мой приятел и аз щях да плача, ако бъдеше ранен… Сега накъде се каниш да отидеш?
— Навън в степта. Есаулът, както изглежда, е наумил някаква проклетия, която искам да предвардя.
— Ти наистина си герой!
— Де, де, има и къде по-различни герои, ако не се лъжа.
— Казваш го само от скромност. Аз познавам твърде малко такива безстрашни мъже.
— Това да не би да е прикрито предложение за женитба, хи-хи-хи-хи? Какво ли би казал Богумир, ако чуеше!
— Богумир! Добре че спомена името му. Аз се безпокоя за него. Той трябва да отиде до Селенга, Комарената река. И представи си, един лейтенант с двайсет мъже е също на път за там, след като един якутски търговец, който често е бивал тук и познава Номер десет, доложил, че беглецът е поел в посока Комарената река.
— Успокой се, детето ми! Аз очаквам само пристигането на брат му и после също тръгвам за Комарената река. Та не бери страх за Номер десет.
— Ти ми облекчаваш сърцето. Вярвам в теб.
— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се Сам добродушно. — Твоето девическо сърце май изцяло му принадлежи, а?
Карпала го погледна открито в лукавите очички.
— Ти искаш да ме изпиташ. Но аз ще ти кажа, че моето сърце принадлежи на всички нещастници. Какво мислиш за клетите заточеници?
— Точно същото като теб!
Тя поклати нетърпеливо глава.
— Същото като мен? Та ти изобщо не познаваш възгледите ми.
— Не каза ли «клетите» заточеници? Ти следователно ги съжаляваш, изпитваш състрадание към тях. Не е ли тъй?
— Ти си много проницателен — кимна тя и след кратък размисъл продължи: — Чувал ли си случайно за «„Ангела“ на заточениците»?
— Да и то едва в последните дни. Дори в най-малките селища се говорело за него.
— А да ти е известно кой е той?
— Не. Хората се впускат в разни предположения. Мнозина мислят, че това действително е ангел или поне някой добър дух, фея, или нещо подобно. По-умните естествено знаят, че той е човек, но и те не са единодушни по въпроса дали е от мъжки или от женски пол.
— И какво разправят хората за него?
— Че освобождавал всеки заточеник, който се появял в негова близост, стига, разбира се, мъжът да заслужава помощта. Недостойните Ангелът даже предавал на властта.
— Вярно е! — разпали се Карпала.
— И ти ли го знаеш?
— Е, та нали навсякъде се говори за това — обоснова тя предпазливо твърдението си.
— Което далеч още нищо не доказва — настоя дребният трапер.
Тя потърси някакъв ответ, ала не намери и сви рамене.
— Понякога един такъв помагач действително може да изглежда като ангел — продължи Сам Хокинс сериозно. — Вероятно много от заточениците не заслужават трагичната си съдба, ако не се лъжа.
— Ох, стотици, хиляди! — извика Карпала буйно. — Тъкмо затова Ангелът си е поставил задачата да прехвърля безопасно всеки достоен през границата!
— Говори се, че войската упорито се домогвала да се запознае някой ден с него.
— О, това никога няма да се случи! Само собствените му хора го познават и те по-скоро биха предпочели да умрат, отколкото да го предадат.
— Само собствените? Хм-м! Аз знам един съвсем външен човек, който много добре познава Ангела.
— Невъзможно!
— О, напротив! Той е от женски пол. Вярно ли е?
Очичките на Сам погледнаха дебнещо изпод периферията на шапката.