— И нищо не може да се промени?
— Не. Знаеш, че е абсолютно невъзможно да се наруши една такава клетва.
Карпала кимна мълчаливо. Страните й хлътнаха, сякаш искаха да скрият спонтанно рукналите сълзи. После се свлече на един стол, почувствала внезапна слабост.
Ротмистърът пристъпи крачка към нея и каза гальовно:
— Виждаш, съкровищенце, че си принадлежим един на друг, и че погледът на едно такова куче е престъпление!
Карпала дигна рязко и гневно чело.
— Наричаш моя спасител куче? Защо? Какво е извършил?
— Не знам. Никой не научава деянието, заради което даден човек е бил заточен в Сибир. Но той отново си издейства наказание.
— По какъв начин? — попита Карпала с разтуптяно сърце.
— С една наглост, нямаща равна на себе си. Той те целуна. Момичето пламна.
— Мен… целунал? Не знам нищо такова.
— Той го стори. Има свидетел.
— Кой?
— Аз самият.
Ротмистърът изгледа Карпала с превъзходство. Но не стана онова, което очакваше — тя ни най-малко не се посвени. Изправи се бавно от мястото си и направи крачка към него.
— Бил си свидетел, когато ме е целунал? Значи сигурно си бил наблизо, когато яздех през реката и ледът се проломи под коня ми?
— Да.
— Аз изгубих съзнание… видях само за секунда лицето на моя спасител. И то така ми се… — тя сложи ръка на онова място от кожуха, под което чукаше сърцето й — и то така ми се запечати, че никога няма да го забравя… Когато дойдох отново на себе си, лежах тук при вас.
— Аз те донесох.
— Но той ме е извадил от реката, изпод леда?
— Да. Тоя Номер десет! Аз го извиках.
По лицето на Карпала плъзна червенина на горчива насмешка.
— А-а, извикал си го? Понеже ти си нямал кураж, понеже си се страхувал за живота си, трябвало е той да рискува своя, за да ме спаси! Ти си проявил страхливост, макар отдавна вече да си знаел, че съм твоя годеница!
Вените по челото му набъбнаха.
— Пази се още веднъж да ме наречеш страхливец!
— А ти да не би да наречеш поведението си мъжествено?
Стояха един срещу друг — Карпала с поглед, изпълнен с презрение, ротмистърът с гневно святкащи очи. Околийският началник и тейшът поискаха да ги разделят, ала оня ги отпрати с груб жест.
— Остави го на мен, тате! — отклони гордо и Карпала. — Не се страхувам от него. Нека ми отговори на въпроса!
— Да, ще ти отговоря! — извика ротмистърът. — От само себе си се разбира, че щях да действам енергично, ако оня сволоч не беше там. Ама защо пък трябваше да си квася униформата?
Карпала го измери с пламтящ поглед от глава до пети.
— Значи и той вместо теб трябва да получи възнаграждението!
— В името на свети Андрей, моя светец-покровител, какво възнаграждение имаш предвид? — изсмя се брутално ротмистърът.
— Ще узнаеш отговора достатъчно рано — отвърна Карпала хладно.
— Аз го желая веднага! Заповядвам ти!
— На мен? На принцеса Карпала?
— Да, на теб! И ти ще ми се подчиниш!
— Никога!
— В такъв случай ще те принудя!
Той вдигна ръка.
— Искаш да ме удариш? — извика Карпала. Дръпна се крачка назад и го погледна безстрашно в очите.
Тогава той се разколеба и отпусна ръка.
— Не, теб не. Та нали има кой да отнесе пердаха вместо теб. Сигурно ще възприемеш ударите по-болезнено, ако ги получи той.
Ротмистърът грабна звънеца и задрънча.
— Номер десет! — изрева силно, та се чу и отвън. Казакът влезе, дръпна вратата след себе си и застина в очакване.
— Принцесата искала да ти подари пръстен, а? — попита го ротмистърът троснато.
— Да, господарю.
— И ти не го отхвърли?
— Не, господарю.
— Сукин син! (Кучи син!) Не си ли знаеш по-добре дълга? Ето ти тогава отплатата!
Грабна един камшик от масата и започна да шиба казака. Онзи не трепна и с мигла. Само се извъртя странично, за да не се стоварват ударите по лицето му.
Таиш Була и Калина поискаха да възпрат ръката на разярения ротмистър, ала един жест на Карпала ги отклони от намерението им и те само поклатиха глава.
— Сама ще се оправям с него! — процеди през зъби. Най-сетне ротмистърът захвърли камшика.
— Тъй, сега си го имаш възнаграждението! Пръждосвай се долу в конюшнята!
— Слушам, господарю!
Казакът тръгна.
Ротмистърът се обърна подигравателно към Карпала и я попита с жлъчна ирония:
— Е, как ти подейства?
— Не ми причини болка — отговори тя, поглеждайки го студено в очите. Но от прекрасните червени устни се процеди капчица кръв, толкова здраво ги бе прехапала. — Ако трябваше да ме заболи, не биваше да бъдеш толкова презрителен към мен както си. Той е герой!