— Да.
— Не е семеен?
— Да.
— Не е някоя обикновена девойка, а дъщерята на тачен княз?
— Да.
— И има много привлекателно име?
— Как гласи то?
— Карпала.
Тя отстъпи поразена няколко крачки назад. Едва сега забеляза лукаво-закачливия поглед на чужденеца, комуто в усърдието си бе дала така услужливо информация.
— Кар…! Коя имаш предвид?
— Теб! — засмя се Сам.
— Мен? Мислиш, че аз съм Ангела на заточениците?
— Да, сърчицето ми, така мисля. А сега ми кажи не съм ли прав!
Карпала преглътна.
— Или не ми вярваш? — прибави Сам отново сериозно.
— Ох, как би могъл човек да не ти вярва! Само вчера взе страната на бедния казак Номер десет срещу исправника и есаула и… — тя прекъсна и се вгледа изучаващо в лицето му. — Нали няма да го разгласяваш в моя вреда?
— Старият Сам по-скоро самичък ще си отхапе главата!
— Добре тогава! Да, мен хората наричат Ангела на заточениците, защото вече съм помогнала на мнозина. Уви, ти си чужд в нашата страна и не можеш да познаваш дълбоката несрета на нещастниците!
— Ето, вземи ръката ми! Твоята тайна ще бъде добре съхранена при мен. Аз съм истински учуден от теб, Карпала!
— Защо?
— Да си Ангел за заточениците се изисква кураж. А това не съм очаквал от едно толкова младо момиче.
— Ние жените имаме различен кураж от вас мъжете. Вие имате куража на унищожението или самоунищожението, докато ние този за спасяване и помагане.
Тя като че из един път стана съвсем друга. Около меката, пълна устна премина късо, почти мъжко трепване, а от очите проблесна решителност, на каквато човек не можеше да я сметне за способна.
— Карпала, аз не само ти се удивлявам, но и ти се възхищавам — каза Сам Хокинс откровено. — Ти все пак не можеш да отведеш заточениците на сигурно място, без самата да се подхвърлиш на опасност!
— Да, наистина е малко опасничко — усмихна се тя. — Но ти трябва да знаеш, че аз имам много съюзници. Всички племена на бурятите и тунгусците ми помагат. Ние приемаме избягалите заточеници, скриваме ги поотделно на различни места и ги събираме при потеглянето към границата. Една част от тях са преоблечени като буряти, друга като тунгусци, така че не могат да бъдат разпознати. Но ти знаеш, че нещата все пак не са толкова лесни. Ние често срещаме солдати, тръгнали на хайка за бегълци. Тогава нерядко е трудно да се избегне разкриването.
— Значи и родителите ти знаят за работата?
— Естествено! Целият ни народ го знае. Та нали тъкмо по тази причина трябваше да стана жена на есаула. Някога по вина на татко и ламата била обградена от войска голяма група бегълци, които вече се намирали съвсем близо до китайската граница. Клетниците решили да не се предават и предпочели да умрат. Хвърлили се във водите на реката псе издавили до един.
— Ужасно!
— Да. Събитието оказало такова голямо въздействие върху двамата, че те дали обет занапред да спасяват всеки достоен беглец. От онзи ден те са прекарали благополучно през границата стотици от тях. Преди известно време ламата бил споходен от мисълта, че всичко ще ни е по-лесно, ако стана жена на някой влиятелен офицер. Ето как баща ми трябваше да му обещае, че ще стана жена на есаула Иван Рапнин, та веднага да се узнава всичко, което се предприема срещу заточениците.
— Било е много късогледо. Открие ли се някога, че си играла ролята на шпионка, каква ще е участта ти? Доживотна подземна работа в мините на Нерчинск!
— Зная — каза девойката спокойно. — Но пък каква ще е любовта ми към заточениците, ако не посмея да го сторя?
— Обичаш ли есаула?
Карпала потрепери.
— Как бих могла? Аз го презирам!
— И въпреки това искаш да се омъжиш за него?
— Не съм ли длъжна? Клетвата на татко…
— Глупости! — изръмжа дребният трапер. — Клетвата е била дадена само при предпоставката, че чрез тази женитба ти наистина ще можеш да помагаш на заточениците по-добре отпреди. Но в действителност чрез брака с този брутален човек ти само би изгубила свободата си.
Тя сведе чело, без да отговори.
— Сега можеш да помагаш много — продължи Сам Хокинс. — Но след женитбата? Я помисли, какво ще сториш, ако малко след сватбата есаулът бъде отзован от Сибир?
— Имаш право. Но как да постъпя?
Траперът смигна лукаво.
— Как да постъпиш! Довери се на Сам Хокинс. Хи-хи-хи-хи! Той също не може да търпи тоя мошеник есаула и вече ще следи тоягата да плава правилно, ако не се лъжа!
— Доверявам ти се — каза тя простичко и му подаде ръка.
— Наистина ли? — захихика той. — Както вчера, когато те заварих във водата и прострелях дупка в гуглата на есаула?