— Много повече! — засмя се девойката весело. — Защото сега те познавам. И ще ти го докажа. Чуй, точно сега сме наумили една експедиция до границата! Но ни липсва нещо, което искаме да вземем оттук, а именно оръжия. Нали за бегълците е най-важно да могат да се бранят срещу преследвачите и да си подсигуряват прехраната чрез лов. Така че се нуждаем от пушки, барут и олово — за тях, пък и за нас.
— Не можете ли да закупите всички тези неща?
— Една такава покупка на оръжия би направила впечатление. Сетне биха ни държали дваж и триж пъти повече под око предполагайки, че племето ни планира някакво въстание срещу правителството!
— Значи се каните… е-е, нека го кажем, тайно да си присвоите необходимото?
— Да.
— Нелошо! Пита се само къде смятате да намерите онова, което ви липсва.
— Околийският има барут и олово в големи количества, а също и пушки. В придатък към тях подходящи форми за леене на куршуми.
— Аха! И къде всъщност се намира този склад?
— В Управлението, до спалнята на Рапнинови.
— Странно! Значи оня си нанка в съседство с погреба? Колко опасно!
— Не чак толкова, понеже никой освен близките му си няма понятие за това.
— И там трябва да проникна аз? Слушай, Карпала, работата не ми харесва. Вярно, както вече казах, аз съвсем не съм приятел на есаула и баща му. Те са двама негодяи, на които по всяко време бих отиграл номер, ама… да свивам? Пфу! За тая работа старият Сам Хокинс не се дава на разположение.
Карпала сведе засрамено глава.
— А ако нещата с оръжията стоят по-иначе?
— По-иначе? — наостри уши Сам. — Какво искаш да кажеш?
— От един благонадежден мъж, наш пратеник и довереник, узнахме, че околийският е планирал измяна. Той е уредил една незаконна търговия с предводителя на едно монголско племе отвъд границата относно поверените му оръжия. Те трябва да изчезнат, като в замяна исправникът иска да му бъде заплатено.
— И после? — подпита траперът. — Историята все пак не може да остане скрита.
— После Рапнин възнамерява да стовари вината върху други. Ще хвърли прах в очите на хората с измислен въоръжен преврат. Кой знае кой ще плаща сетне сметката.
— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се траперът. — Така ли стоят нещата? В такъв случай наистина съм готов да посегна за вас, преди да са дошли други. А исправникът после няма да бъде несправедливо наказан за загубата на оръжията. Съгласен съм да поема по следата. Кажи, не може ли човек да измъкне нещицата с хитрост? Ако, да речем, има ключа! В този аспект се сещам, че снощи на танците видях околийшата да носи една дамска чантичка…
— О, зная вече какво искаш! Да, тя държи в нея ключовете, когато излиза вечер.
— Помислих си го. Та нагласи, Карпала, родителите ти да поканят довечера околийския с жена му и сина му и ги задръжте възможно по-дълго.
— Много лесно. Ако полюбезнича малко с есаула, тримата така ще се запленят, че ще забравят да си тръгнат.
— Добре. По време на отсъствието им Сам Хокинс ще извърши майсторския си номер, хи-хи-хи-хи! Не можем ли да се отървем и от слугите, които живеят в административната сграда?
— Става. Ще пратя двама от моите буряти, които ще ги отведат в странноприемницата. Онези ще си помислят, че и те могат да си разрешат една водка, след като господарите им си позволяват да се позабавляват вечерта в нашия лагер.
— После остава само да се уреди ключът. Тази вечер ние ще го заемем за малко от околийшата, естествено без нейно разрешение.
— Ще е неимоверно трудно!
Сам Хокинс се изкиска доволен.
— Наложи ли се, на исправника и две хиляди рубляшки измъквам от джоба, ако не се лъжа!
Скоро планът бе съставен. Уговорено бе и къде приятелите на Карпала ще намерят оръжията. За да отклони всяко подозрение от себе си, Сам щеше уж да предприеме една езда из степта и да се върне едва късно в шатрата на бурята.
Карпала изчезна в юртата на родителите си, а Сам оседла трите коня.
Макар разговорът да се бе доста проточил, все пак не бе направил някому впечатление. Чужденецът можеше да говори с дъщерята на своя домакин толкова често и дълго, колкото си искаше. А двамата се бяха постарали да изглеждат безобидно.
Сам закрачи към странноприемницата, където вече го очакваха с нетърпение.
— Че къде пък се дяна? — попита Дик Стоун.
— От скука кажи-речи израснахме — изръмжа и Уил Паркър.
— Израснахте? — захихика Сам. — Би било голям майтап, ако вие, прътове за подпиране на хмел, станехте още по-дълги и тънки, отколкото сте… Но шегата настрана! Има нещо важно, което ще ви разправя по път. Възсядайте!