Той строго заповяда на двамата казаци да потеглят след около четвърт час, но да яздят бавно, както вече ги бе посъветвал.
После тримата се отправиха на път.
През брода яздиха ходом, после в тръс и накрая в кариер.
Местността беше равна, а въздухът толкова чист и прозрачен, че се виждаше много надалеч.
След определеното време забелязаха отляво лека омара.
— На мястото ли сме вече? — попита Уил Паркър.
— Сигурно — отговори Сам. — където има върби, е влажно, а където е влажно се образуват и изпарения. Следователно вече почти сме стигнали до Върбовите камъни. Да яздим нататък!
— Тази мъглявост е много благоприятна, защото есаулът няма как да ни съгледа.
— В замяна пък и ние него и хората му не.
— Това е без значение. Стари уестмани като нас все ще съумеят да открият следата му.
Стигнаха при върбите от север. Тук имаше храсталак и дървета. Навлязоха донякъде, вързаха конете, взеха оръжията в ръка и се запромъкваха напред.
Там се виждаха струпани голи каменни маси. Върбов гъсталак и многобройни локви препятстваха бързото придвижване на Детелиновия лист. Най-сетне достигнаха натрошения скален масив. Едва сега видяха колко далеч се разпростира каменният лабиринт и че те се намират точно по средата на дължината му.
Сам кимна доволен.
— Това е добре. Есаулът е спрял от другата страна, за да издебне двамата казаци. Да се изкачим и се спуснем отвъд! Но предпазливо, да не ни забележат!
Скоро се озоваха горе и се огледаха на всички страни. В степта под себе си забелязаха един казак, наблюдаващ зорко равнината по посока града.
— Това е постът — рече Дик. — Тъй че есаулът няма да е далеч.
— Видях го вече — ухили се Сам. — Вляво зад големия четвъртит квадер седи с другите, ако не се лъжа. Значи не съм се заблудил все пак. Кани се да смъкне кожицата на двамата бедни дяволи… е, ама е сбъркал в сметките си!
— Още сега ли ще се смъкнем долу?
— Считам го за полезно. Тук вдясно се спуска един улей. Там няма да могат да ни видят и вероятно ще съумеем да приближим дотолкова до добрите хорица, че да чуваме всяка тяхна дума… А-ха, виждате ли онази точка там?
Сам Хокинс посочи към града.
— Yes — обади се Уил. — Това са нашите казаци.
— Няма да мине много и двамата ще са тук. Вижте, постът също вече ги забеляза! Идва да доложи… а сега юнаците възсядат конете, за да изскочат като дебнещи от засада разбойници. Великолепна страна е тоя Сибир и с очарователни порядки! Но сега бързо долу! Колкото по-рано сме там, толкоз по-добре, ако не се лъжа.
Започнаха да се спускат предпазливо.
Долу застанаха плътно един до друг край тънък скален къс, образуващ висока стена, от другата страна на която се намираше есаулът с хората си. Както се бе надявал Сам, можеха да чуват всяка изричана от тях дума.
Един от казаците тъкмо беше излязъл с коня дотолкова напред, че да обзира равнината, без самият да бъде открит.
— Е, колко са далеч още? — попита го есаулът.
— Половин верста[34].
— Хубаво. Аз ще остана скрит. Но вие ще атакувате оттук! По-добре е работата да се уреди така, отколкото навън в равнината. Веднага щом пристигнат, изскачате, обграждате ги и ги водите при мен!… И да не вземете да ги изтървете, че…!
— Негодяят! — прошепна Сам. — Даже срещу тези безобидни хорица не смее да излезе лично, ами праща подчинените си. Ей, почакай, обеснико! Но сега тихо… танцът всеки момент ще започне!
Едва бе минала наистина и минута и от отвъдната страна на камъка прозвуча конски тропот. После се зачуха няколко проклятия и хората се върнаха.
— Пипнаха ги! — прошепна Дик Стоун.
— Пет… тихо, та да чуем всичко! — предупреди Сам Хокинс.
В същия миг отвъд камъка се разнесе гласът на есаула.
— Смъквайте се от конете, кучета! Или да ви помогна, а?
— Че какво пък сме сторили, та ни причаквате тук? — осмели се да възрази единият от нападнатите.
Веднага след това бе доловено изплющяване на камшик.
— На… това ти е за дрънкането, сволоч! Долу!
— Аз вече не съм на служба — протестира удареният — и никой не може нещо да ми заповядва!
— Чудесно! За тези думи после ще отнесеш двайсет броя. А сега вади уволнителното, което вчера ти издадох… е, ще стане ли?
— Ето го.
— Тъй? Сега и парите!
— Бащице, ама аз ги получих като дар…
— Вади ги или…
Последва изпищяване и плющенето на камшика отново.
— Спри, спри!… Ето!
Ротмистърът, изглежда, броеше парите, защото едва след време доловиха отново гласа му.