— Така! А сега другият! Давай парите и легитимацията!
— Мили бащице, че как ще живея и се взема жена, ако нямам пари и освободително?
— Ожени се за бабата на Дявола, пършивец! Тогава ще можеш смола и сяра да плюскаш. Давай кесията! За последен път, изваждай я!
— Да, да, да! — извика притиснатият човек. — Трябва наистина вече да ти я дам!… Ето, бащице, дано на теб донесе повече благополучие, отколкото на мен!
— За вас е добре, че толкова бързо се вразумихте. Вие, кучета, сигурно страшно се зарадвахте, когато привидно отстъпих на оня чуждоземен сволоч? Сега вероятно осъзнавате, че аз все пак съм по-умният. Вече можете да яздите към къщи, но като награда за приятелството ви с гологлавия никаквец ще получите преди туй по двайсет камшични удара. А след две седмици ще бъдете отново привикани на военна служба, връщате конете и си понасяте стоте удара, които заранта ви гарантирах… Млък!… Аз ви го обещах, а имам навика да сдържам думата си. Хайде! Хвърлете ги на земята, казаци, и им набройте ударите, двайсет на всеки! Трябва да заквакат от болка като исполинската жаба, която им пратила парите.
— А ти ще заквакаш още преди тях, ако не се лъжа! — прозвуча в този миг зад него.
Есаулът се обърна.
Там стояха Сам, Дик и Уил — и тримата със запънати револвери в ръка.
— Чорт возьми! — изруга есаулът мъртвешки бледен.
— Гледай, гледай! — подигра се Сам. — Чудесна историйка! Досущ както ми предрече снощи духът-жаба, хи-хи-хи-хи!
Шестимата солдати не знаеха какво става и как да се държат. Те отправиха въпросително очи към слисания началник.
— Хайде, милички! — обърна се Сам към тях. — Седнете там на камъка!
При този подозрително любезен тон и гледката на револверите те бързо-бързо се отзоваха на подканата.
— Хубаво, виждам, че сте послушни и с добра воля. Затова и хич нищо няма да ви се случи, ако си седите кротко и не обелвате нито дума. Сигурно ви е заболяло, когато двамата ви другари бяха ограбени по такъв мерзки начин. А сега ще бъдете и свидетели как правото им се присъжда отново.
Есаулът все още стоеше напълно изгубил ума и дума, Той не можеше да проумее как тези трима души се намериха тук. По едно време сложи ръка на пистолета.
— Какво търсите тук? — кресна вбесен. — Тук аз съм повелителят! Разкарайте се или…
Но беше прекъснат.
— Ей — рече Сам, — остави си пукалото на мястото му. Иначе може да вземе да гръмне, а аз не търпя такива неща.
— Нагъл пес! Ще те застрелям! — изрева есаулът, ала получи един сръчен прикладен удар по ръката от Сам и изтърва пищова.
— Какъв, викаш, си бил? Господар и повелител? Каналия и мерзавец сити! Давай ограбеното!
— Всичко това ми принадлежи! — опълчи се пак есаулът, ала се виждаше, че е загубил каузата и възразява колкото за очи пред хората си.
Но Сам остана равнодушен.
— Кому принадлежи, по тоя въпрос скоро ще бъдем наясно, ако не се лъжа. Я погледни тези симпатични гърмящи железа, синчето ми! Имаш думата ми, че в следващия миг ще запукат, ако не се спомниш законите.
Той тикна под носа на есаул а двата револвера.
— Няма да посмееш да стреляш по мен! Не забравяй, че нося мундира на царя!
— Какво ми влиза в работата мундирът ти? Сам Хокинс никога не е бил толкова тъп, да застреля някой мундир, хи-хи-хи-хи! Ти си разбойник и ще се отнасяме с теб като с такъв. Та на кого казваш, принадлежали парите и документите?
Есаулът мълчеше.
— Скорее! (По-бързо!) Не се шегувам. Отговаряй, иначе ще ти прострелям дупка в тялото! И тъй, едно… две…
Есаулът не дочака «три»-то. Вече познаваше трапера и знаеше, че не бива да стига до крайности.
— Стой! Не стреляй! — задави се той от срам и гняв.
— Така е добре, синчето ми! На кого значи принадлежат въпросните неща? На теб ли?
— Не.
— Ами?
— На тези две кучета, които Дявола…
— Виждаш, синко, как на бърза ръка си подви опашката, хи-хи-хи-хи! Чухте го, братлета — обърна се той към шестимата казаци. — Ако на господин есаула му скимне по-късно да промени пак мнението си, ще ви призова като свидетели, ако не се лъжа. Разбрахте ли ме?
Придружителите на есаула бяха следили хода на събитията мълчаливо и със зяпнала уста. Маниерът и начинът, по който Сам се държеше, им се струваше като някоя приказка, а самият Сам като магьосник, който — невероятно и все пак вярно — бе превърнал коравосърдечния, арогантен есаул в безпомощна, жалка фигура.
Без дума да възрази, той предаде сега всичко. Сам преброи парите, провери документите и върна на двамата казаци имуществото им.