— Е? — попита Сам. — Как стоят нещата?
— Добре. Кьорав човек няма вътре.
— Тогава да се заемаме за работа.
Сам извади ключовете и започна да ги пробва един след друг. Третият вече пасна в ключалката. Влязоха и заключиха след себе си.
Задната врата нямаше ключалка, а само едно вътрешно резе, което лесно се издърпваше. Сам разведе двамата приятели из двора и зеленчуковата градина, за да се запознаят с терена. После остави Дик Стоун при задната врата, а самият той отключи вратата на спалнята и влезе.
Уил Паркър го последва.
— Сега бързо намери ключа за арсенала! — каза той. — Това е най-главното!
До този момент всичко бе извършвано бързо и безшумно в мрака. Сега обаче се натъкнаха на препятствие — нито един от ключовете не ставаше на помещението, където Сам знаеше, че се намират запасите от оръжия и други неща.
Какво да правят? Просто да разбият вратата? Това нямаше да мине без аларма, а те трябваше да я избегнат. Траперът извади едно фенерче със затъмняваща бленда и предпазливо плъзна един лъч из спалнята.
Тя беше оскъдно мебелирана и съдържаше само леглото, един стол и една маса. Но над кревата се намираше едно шкафче. То висеше на пирон и можеше без усилие да се свали.
Не беше заключено и съдържаше разни дребни, маловажни предмети, няколко шишенца и други подобни, както и на една кука, ключ. Беше ли той търсеният?
Сам Хокинс го пъхна в ключалката — наистина ставаше. Езичето се изтегли. Пред тях се откри едно по-голямо помещение, двата прозореца на което бяха затворени с кепенци. Беше благоприятно за тях, понеже така нямаше защо да се опасяват, че някой лъч светлина би могъл да се измъкне навън и да се превърне в издайник.
Един немалък брой малки буренца съхраняваше барута. Около дузина просто сковани сандъци съдържаха патрони. Имаше в наличност също възпламенителни капсули и калъпи за куршуми. Може би двеста нови пушки изпълваха половината помещение.
— Behold! — ухили се Сам доволно. — Та тук имаме всичко накуп, ако не се лъжа! И красиво подредено като за раздаване на Коледни подаръци, хи-хи-хи-хи! Иди сега до стълбището, Уил! Ще ти нося най-напред барута.
Той грабна едно буренце и го предаде на Уил. Този го пренесе долу до задната врата, а Дик го изнесе в градината до палисадната порта.
После всеки се върна бързо на мястото си. Тъй като и тримата бяха сръчни и яки, опразването не продължи дълго. След това бяха заличени всички следи, вратите заключени, а ключът отново увисна в шкафчето за спалнята. Работата беше напълно завършена.
Като се върнаха в палатковия лагер, Сам Хокинс се прокрадна зад юртата на княза, измъкна предпазливо дамската чантичка на околийшата, пъхна вътре ключовете и я пробута обратно в шатрата.
Този миг беше чакала Карпала. Тя цялата вечер не беше изпускала чантата от очи. Сега се отдалечи под някакъв претекст и се промъкна зад юртата, където бе очаквана от Сам.
— Успяхте ли? — попита го тихо.
— Да, ако не се лъжа.
— Как я рада! (Колко се радвам!) Ще наредя на хората си веднага да пренесат всичко на сигурно място.
— Значи си доволна от мен, мила дъщеричке?
— Много доволна!
— Слава Богу! Да имаш иначе още някоя заръка за мен? На царя пръстена-печат от пръста, да речем, да задигна? Или пък на китайския император…
— Перестань! (Престани!) — прошушна Карпала засмяно. — Искам сега да отидеш да спиш. Ти стори достатъчно за нас.
— Да спя?… Сега? На Сам Хокинс и през ум не му минава. Не слагам ухо, преди околийският и синът му да са си тръгнали за вкъщи. Трябва непременно да знам дали ще открият веднага историята.
Но изглежда на гостите много им харесваше в юртата на тейша, защото когато си тръгнаха най-сетне, бе станало единадесет часът.
Сам Хокинс пое след тях. Дик и Уил пожелаха да го придружат, ала дребосъкът ги парира. За такава работа и един бе достатъчен.
Достигна Управлението, без да срещне никой. Там светеха само двата прозореца на всекидневната. В спалнята без съмнение още не бе влизано и можеше да се приеме, че след обилната консумация на алкохол исправникът бързо-бързо ще се търколи в кревата, без тепърва да прави дълги огледи, умелият удар днес вече определено нямаше да бъде открит.
Сам се отправи сега към страничната уличка покрай палисадата. Портата беше заключена. Той бръкна през една пролука на оградата и отвори. Като влезе в градината, видя, че задигнатите неща са вече отнесени. Бурятите чевръсто си бяха свършили работата.