11. …а цар далеко
На връщане за лагера Сам Хокинс долови в близост до странноприемницата тропот от копитата на два коня, които идваха насреща му. Той спря и чу двамата ездачи да разговарят помежду си.
— Сега направо, покрай странноприемницата! — каза единият. — До Управлението после са само още броени крачки.
— Ще приемат ли там един гост?
— Да, господине… ела, там… наляво!
Но в този момент Сам им се изпечи на пътя.
— Стоп! — извика на английски. — Не наляво, а надясно е правилният път, мастър Адлерхорст!
Херман тутакси позна гласа на трапера.
— Сам, вие?… Да не би да стоите тук на пост?
— Не. Само случайно минавах и чух тропота от копита. Не ви очаквах наистина толкова скоро.
— Работите ми в Хабаровск се уредиха половин ден по-рано, отколкото бях разчел. Ето защо пристигам още днес.
— И така сам в тази чужда страна? При това посред нощ?
— Този казак, когото взех от последната станция, познава пътищата.
— Наредете на водача си да отседне с двата коня в странноприемницата! Там ще се намира в много добри ръце, ако не се лъжа.
— Познавате ли съдържателя?
— Да. Нямайте грижа!
Херман скочи от седлото, разтърси ръката на Сам и се отправи с него към странноприемницата.
Съдържателят се разбърза да изпълни желанията на чужденеца. После двамата се отдалечиха, след като Адлерхорст се бе убедил, че казакът и конете са добре подслонени.
В последно време Херман се бе променил за добро. Напреженията през тези необикновени седмици и месеци не бяха отминали без следа за него. Те бяха придали на чертите му един по-мъжествен, по-твърд отпечатък, а един меланхоличен лъх около очите издаваше, че не само от физически теглила бе съзрял младият немец.
— Хайде сега, започвайте! — поде той, когато напуснаха странноприемницата. — Открихте ли нещичко?
— По-полечка само! — засмя се Сам. — Почакайте, докато се съберем всички! Преди туй няма да узнаете от мен нито дума.
— Къде ме водите?
— В юртовия стан на бурятите извън града. Там издигнахме ние вигвама си.
— Как се озовахте при бурятите? Струва ми се, че за издирванията ви щеше да е по-добре тук…
— Pshaw! Не ги разбирате вие тези неща. Сам Хокинс знае какво върши. Та търпение значи, докато стигнем в лагера!
— Ама това звучи направо тайнствено. Любопитен съм да чуя вестите ви.
— Good-luck![35] Не очаквайте прекалено много! Та ние едва вчера пристигнахме, ако не се лъжа. По-добре кажете защо искахте да отседнете в административната сграда.
— Случаят е малко по-особен. При последния си отдих се срещнах с един пълномощник на правителството, който обхожда страната по заръка на губернския от Иркутск, за да следи за спазването на законите. Той е снабден с изключителни правомощия и утре ще намине насам да направи една визита на тукашния околийски началник.
Сам Хокинс подсвирна тихо през зъби.
— Идва ми тъкмо навреме.
— Какво искате да кажете с това?
— За тези неща по-късно! Смятам, че за исправника се забърква една хубава каша, която не бих желал аз да изгреба, хи-хи-хи-хи! Но разказвай нататък!
— Моите отлични пътни документи направиха на чиновника голямо впечатление. Затова той рече, че не бивало да отсядам в странноприемницата, а да поискам жилище в Управлението. За тая цел ми даде едно препоръчително писмо до околийския във Верхний Удинск.
— Тъй! Хм-м. При това положение май наистина щеше да е по-добре, ако бяхте отседнал в Управлението. Околийският именно щеше от сърце да се радва на разквартируването, хи-хи-хи-хи! Но смятам, че ще можете да пробвате една нощ и юртите на бурятите.
— Защо не? Не съм изнежен.
— Well! И без туй няма да ви е толкова до сън, мисля аз… докато околийският има голяма нужда от почивка след напреженията от последната нощ, ако не се лъжа.
— Отново говорите с недомлъвки, които не разбирам.
— Скоро ще схванете, мастър… Но ето че сме на самото място.
От нощния мрак изплуваха призрачните очертания на юртите и Сам поведе новодошлия между тях към определената за него и спътниците му шатра.
Дик Стоун и Уил Паркър вече си бяха легнали, ала незабавно се разсъниха и поздравиха Херман фон Адлерхорст по своя грубоват, сърдечен маниер. Херман се настани на една възглавница. Двамата дългучи се постараха да направят чай, а Сам сервира на един поднос остатъците от вечерята, които бяха достатъчни да заситят двама мъже като Херман.
— Well, сега си хапнете, не се стеснявайте, мастър! Сигурно сте гладен. Няма да разговарям с вас, преди да сте опустошил овнешките мръвки.