Херман фон Адлерхорст имаше куп въпроси на езика си, ала нищо не му помогна, трябваше да стори хатъра на Сам. Не беше ял нищо от обяд и храбро се пресегна. Но така и не можа дълго да издържи.
— Thank you (Благодаря), стари Сам! Сега навярно няма повече да ме изтезавате.
— Luck-a-day! Вие сте едно нетърпеливо човече, ако не се лъжа! Какво мислиш, старий Уил… да му кажем ли всичко?
— Ако ти нямаш нищо против, скъпи Сам, аз съм съгласен. Мастър Адлерхорст ще има да се диви какво вече сме успели да постигнем.
— Behold! Кои имаш предвид под това «ние»?
— Хайде сега де, нас тримата естествено!
— Good-luck! Я го вижте тоя greenback[36]! Няма ли да ми кажеш, старий куне, какво ти, тъкмо ти, си узнал? Ако не стоях все зад вас като някоя квачка зад пиленца, много ми се ще да знам какво ли щеше да излезе от вас, ако не се лъжа!
— Само не си разчеквай толкова зурлата! Нас да сравнява с пиленца! Какво ще кажеш по въпроса, старий Дик!
— Well, още не съм чувал, че пиленцата стават толкова дълги като нас — рече този сухо.
— Да, дълги сте достатъчно — захили се Сам. — Ама комай и това е всичко, което може да се каже във ваша полза. Та вие не бихте могли даже…
Херман фон Адлерхорст бе слушал нетърпеливо тази разправия, която, разбира се, не вземаше насериозно. Сега той прекъсна словесния поток на дребния трапер.
— Стоп, мастър Сам! Не бихте ли имал добрината да си спомните, че аз все още съм тук?
— Egad! Имате право! Но тези двама шмекери хич и не ме оставят да се добера до думата, ако не се лъжа. Та, мастър Адлерхорст, ние го имаме!
— Кого?
— Е, него!… Вашия брат Готфрид!… Че кого иначе другиго? Херман фон Адлерхорст скочи в безмерно изумление от възглавницата.
— Шегувате се!
— Не ми и хрумва.
— Което ще рече, ние всъщност го нямаме — подметна Уил Паркър.
— Затваряй си човката, старий куне, когато аз говоря! — сгълча го Сам. — Впрочем ти си почти прав — ние в действителност го нямаме.
— Или по-точно казано, на практика ние все пак го имаме! — отбеляза Дик Стоун по своя сух маниер.
— Имаме го… нямаме го… имаме го! И как пък да се разбира тая работа? На абдал ли се каните да ме правите?
— Успокойте се, мастър Адлерхорст! Рядко съм говорил толкова сериозно, като сега. Дик има право — ние го имаме т.е. говорихме с него и знаем къде се намира понастоящем.
— Наистина… наистина ли го знаете?… Къде е той?… Казвайте бързо, бързо!
— Край Байкалското езеро.
— И не се лъжете?
— Не.
Херман фон Адлерхорст се отпусна бавно на възглавницата и захлупи лице в шепи. Той стотици пъти си бе казвал тайно, че изгледът да намери Готфрид е съвсем нищожен, но въпреки това се бе вкопчвал в тази надежда като за спасително въже. Сега, когато и най-дръзките очаквания отиваха към реализиране, той бе сразен от безспорния факт.
Няколко минути седя неподвижен. Но за Сам мълчанието продължи твърде дълго.
— Още не сме свършили, имаме още една вест за вас. Смятам, че и на нея ще се зарадвате, ако не се лъжа.
Херман вдигна поглед със съмнение.
— Още една вест?
— Да.
— В какво отношение?
— Относно също така изчезналия граф Василкович.
— Той не е ли в компанията на Готфрид?
— О, не! Тръгнал е на лов за соболи, ако не се лъжа.
— На… лов за соболи? Не ви разбирам.
— За което хич не ви и упреквам. Този граф Василкович сега се числи към заточениците и е бил нает от Фьодор Ломонов за лов на соболи.
— Кой е Фьодор Ломонов?
— Един търговец от Оренбург. По-рано обаче е бил дервиш и се е казал Осман.
— Сам, да не сте мръднал? Дервишът тъкмо тук? Звучи наистина като приказка.
— И си е кажи-речи така, хи-хи-хи-хи! Тоя мастър Осман или Бил Нютън, или Флоран е на път към същото място, сиреч към вливането на Селенга, в Байкалското езеро. И още един запраши нататък.
— На кръст ли искате да ме разпънете? Кой е пък сега този?
— Граф Николай Поликев.
Тук Херман сграбчи трапера за раменете и здраво го разтърси.
— Сам Хокинс, не си правете шеги с мен! Моля ви!… Граф Николай Поликев е също тук? Та това направо не е за вярване!
— Мда-а, много неща едва ли са за вярване и все пак са верни, мастър Адлерхорст. Бил съм напълно прав в подозренията си. Графът е извършил спрямо своя роднина едно отвратително престъпление, като тукашният околийски и синът му също са намесени в играта. Имам в джоба си доказателство за това, ако не се лъжа. Считам, че на двамата Рапнини е в кърпа вързано едно безплатно местожителство в сибирските мини.
— Разказвайте! Разказвайте!… Според това, което научих от вас, трябва много нещо да сте преживели през този кратък отрязък от време.