— Вярно е. Можете да благословите идеята да ме изпратите с Дик и Уил напред. Дойдехме ли само ден-два по-късно, щяхме напусто да си пилигримстваме из Сибир, ако не се лъжа. В последните четиридесет и осем часа ние буквално се препънахме по пътя на тези четири персони, хи-хи-хи-хи! Имахме страшен късмет. Сега доволен ли сте от Детелиновия лист?
— Сам, изобщо не мога да ви опиша как се чувствам! Но не забравяйте, че аз в действителност още нищичко не зная!
— Egad! Разправям му аз на този мастър вече цял четвърт час новост след новост, а той да ми заявява накрая, че хич нищо не знаел! Да си преживявал някога подобно нещо, старий Дик?
— No. Ама не съм срещал още и човек, който да си забравя капаните, когато е тръгнал на лов за бобри.
— Silence! (Млъквай!) — кресна му Сам негодуващо. — Как се кани грийнхорн като тебе да знае как се хващат бобри? Това ти през целия си живот няма да научиш, хи-хи-хи-хи! Но мастър Адлерхорст ще си има волята… и ако и след моя разказ все още не е наясно с нещата, вината няма да е моя.
И сега Сам Хокинс започна да осведомява по своя забавен маниер затаилия дъх слушател за благоприятната верига от обстоятелства, благодарение на които му се бе удало в един толкова къс срок да проникне в тайната, обкръжаваща двамата безследно изчезнали. Херман фон Адлехрост слушаше, без нито един-единствен път да прекъсне Сам. Само от време на време някое дълбоко поемане на дъх повдигаше гърдите му и издаваше вълнението, с което следеше доклада.
— Дотук значи сме стигнали — приключи траперът разказа си — и въпросът сега е какви стъпки се тъкмите най-напред да предприемете. Смятам, че сега сте вие на ход, ако не се лъжа.
Херман подаде ръка на дребосъка и после и на двамата дългучи.
— Мешърс, вашите разсъдливи действия са от такива неизмерима стойност за мен, че не зная как да облека благодарността си в думи…
— Благодарност?… Pshaw! В думи да облечете?… Глупости! — беше прекъснат той от Сам. — Предоставете обличането на шивача, хи-хи-хи-хи! За нас е достатъчно да заявите, че сме накарали тоягата да заплава правилно.
— На драго сърце го удостоверявам. Вие описахте наистина така работата, като че всичко е било само едно щастливо преплитане на нещата. Обстоятелствата, разбира се, са били благоприятни, но вие сте ги използвали с такава прозорливост и хитрост, както някой рядко би успял да се справи.
— Well, стига вече. Повече не искаме да слушаме. Та какво смятате да предприемете сега?
— Ние вече имаме в ръка нишките, които ще ни помогнат да разкрием целия мерзък замисъл на граф Поликев. Пристигането на пълномощника на губернския утре подрежда нещата отлично. Ще предам работата на него, а той ще предприеме необходимите стъпки, за да възтържествува справедливостта над брат ми и неговия осиновител.
— Това е и пътят, който щях да ви предложа — рече Сам.
— Само по отношение на Флоран съм още в недоумение. Дали появата му в тази местност има връзка с изчезването на брат ми? Или тя се дължи на гола случайност?
— Хм-м! Аз лично за себе си бих приел последното, защото Готфрид имал усещането, че при срещата в Управлението някогашният камердинер на баща ви изобщо не го е познал. От това следва, че не е възможно Флоран да предполага тук присъствието на брат ви.
— Толкова по-добре. Но въпреки това не бива да го изпускаме из очи. Той носи прекалено много вина.
— Изцяло съм на вашето мнение. Още от Долината на смъртта имаме да си кажем една думица с него.
— А сме се закотвили тук! Какво ли не може да се случи през туй време на моя беззащитен брат!
— Е-е, чак пък толкоз беззащитен той не е, смятам аз. Имам още нещо да ви разправя. Карпала, дъщерята на бурятския княз, изглежда е хлътнала по него, ако не се лъжа. Тя ще бди над него, както някой ангел дан… Egad! Тук се сещам нещо. Чухте ли вече за Ангела на заточениците?
— Да, в Нерчинск.
— Well, тогава ще бъда кратък. Вероятно са малцина онези, които си имат понятие кой се крие за този «Ангел» и към тези малцина се числи и синът на моята майка.
— Възбуждате любопитството ми. Кой е той?
— Ще ви издам, защото приемам, че ще съхраните тайната и няма да ударите голямата камбана.
— И през ум не ми минава.
— Е, това е Карпала, дъщерята на княза.
Херман фон Адлерхорст подскочи изненадано.
— Тогава това момиче трябва да е изключително същество! Любопитен съм да се запозная с нея.
— Well, утре желанието ви ще се осъществи. Не ви съветвам да вземете да се влюбите в нея!
— Защо? Толкова ли е опасна?