— Не това. Ама брат ви няма да е съгласен. Той безнадеждно си е изгубил сърцето по нея, ако не се лъжа.
— Невъзможно!
Херман изрече тези думи с искрено убеждение. Та нали знаеше, че между Готфрид и красивата Закума съществуваше дълбока, макар и неизказана обич.
— Защо невъзможно? Някога той е избавил Карпала от смърт, от удавяне и сега тя го обича.
— А той?
— Well, нека бъда излапан на място от моята добра Мери, ако той, без много да му се мисли, не се ожени за нея при първата отдала му се възможност.
— В такъв случай те вече са единни по въпроса?
— Така изглежда. Аз поне не съм чул да не са единни, хи-хи-хи-хи!
Херман едва ли знаеше какво става с него. Хиляди пъти той се бе опитвал да прокуди любовта към Закума от сърцето си. Та нали момичето принадлежеше на брат му, а неговите права бяха неприкосновени за него. Но колкото и да се стараеше да забрави Закума, не му се удаваше.
Когато след време получи в Сан Франциско от своя приятел Норман вестта, че Готфрид бил изчезнал и обявен за мъртъв, ведно със скръбта той почувства и нещо като освобождаване от тежко бреме.
Щом Готфрид беше мъртъв, то Закума бе свободна и той с чиста съвест можеше да поднови ухажването си. Никой нямаше да може да му отправи упрек, ако отведеше любимата като своя жена в къщи.
Но тази развръзка криеше горчива сърцевина и Херман ясно съзнаваше дълга си — въпреки всичко да издирва обявения за мъртъв брат. А намереше ли го жив, отказът от Закума си оставаше.
Но в тихи нощи, когато сънят бягаше от клепачите му, той не можеше да попречи на мисълта си да полети назад в родината… към онази, която не бе в състояние да забрави, към онази, която обичаше с всяка фибра на сърцето си. Само около очите му постепенно полягаше една морна черта, един полъх на меланхолия разстилаше сериозност върху неговия лик, която дори във весело обкръжение не го напускаше съвсем.
А сега дребният трапер му казваше по своя оригинален маниер, че Готфрид обичал друга…
Онова, на което не бе смеел да се надява и в най-дръзновените си блянове бе станало действителност. Закума беше отново свободна. Че Сам Хокинс можеше да се заблуждава, дори на ум не му идваше. Та нали твърде добре познаваше изострената дарба за наблюдателност на прерийния ловец.
— Е, мистър, какво сте ме зяпнал толкова? Нещо против ли имате, че двамата се обичат? Хи-хи-хи-хи! — пробуди го от унеса дребният трапер.
Херман фон Адлерхорст усещаше сълзи да напират в очите му. Така вероятно се чувстваше и осъденият на смърт, помилван внезапно под бесилката. И из един път той се засмя сърдечно — за пръв път от дълго време насам. В този смях се разтвори теготата, сковавала душата му, и го обгърна едно отдавна чуждо за него необикновено нежно настроение.
Сам Хокинс обаче изтълкува хермановия изблик на веселие другояче.
— Egad! Не ми ли вярвате? Е, и бездруго сам ще се убедите и ще дадете право на стария Сам! Впрочем считам, че достатъчно дълго плямпахме. Направете като мен и си легнете, та утре да сте отпочинал!
И той се изтегна на земята. Дик и Уил последваха примера му и на Херман фон Адлерхорст не остана нищо друго, освен да стори същото, макар и да имаше още куп въпроси на езика си.
Неговият мозък с мъка асимилираше множеството новости и един блед светлик на изток оповести близостта на деня, когато очите му се затвориха най-сетне за кратка дрямка. Но усмивката, разцъфнал а около устните му, издаваше, че неговата душа витае в страната на мечтите. Може би се разхождаше по тучни, цветисти лъчи край онази, единствената, която вече не бе необходимо да чака брата, а щеше да принадлежи на него, на Херман…
Беше доста късен предобед, когато Детелиновия лист представи госта на тейша и фамилията му. Карпала огледа с едва прикрито любопитство мъжа, за когото знаеше, че е брат на любимия, а Херман изучаваше също така ревностно, макар и не тъй очебийно, момичето, което Готфрид бе предпочел пред своята Закума.
Той беше учуден. Тайно си бе поставял въпроса, как ли е било възможно изборът на неговия брат да падне върху едно момиче, което, макар и дъщерята на княз, все пак си бе бурятка. Но сега не можеше да открие нищо азиатско в чертите й. Така, както я виждаше, тя можеше по-скоро да бъде немкиня в бурятска носия. Трудно му беше да си представи, че Була и Калина, тези две закръгленички персони, са родителите на това нежно и все пак толкова гордо същество.
Не му остана време да продължи по-дълго наблюденията си, тъй като отвън се чу конски тропот и трополене на колела, ведно с викове «добре дошъл» и плясъци на камшик.
— Пристигнали са чужденци! — рече тейшът. — Ей сегичка ще чуем кои са.