— Чорт возьми! (Дявол го взел!) Герой?
— Да, герой и мъченик! Герой, защото не само потисна болките, но и защото въпреки смъртното оскърбление се овладя и принуди сърцето си да се успокои. А мъченик, защото изстрада невинен за мен.
Ротмистърът тупна с крак, та чак гредите потрепериха.
— Смъртно оскърбление? Смехотворно! Като че един офицер би могъл да оскърби някакъв си там престъпник! И невинен за теб изстрадал? Той трябва да е радостен, че е имал възможност да страда за теб. Следващия път ще го налагам, докато пукне. И ти няма да ми попречиш!
— В нищо няма да ти преча. Онова, което правиш, ми е толкова безразлично, че сега даже ще си тръгна, макар да знам, че ще преговаряте за калима[12]. Правете каквото си щете! Аз не съм ви необходима. Ние имаме една поговорка: «Правдата има по-бързи крака от кривдата.» Единственият калим, който би трябвало да ти донеса, е един камшик, за да го опитваш всеки ден.
Карпала просвири с жилавата шибалка покрай лицето на ротмистъра и си тръгна, без някой да я задържи. Пред къщата стояха трите коня, на които бе дошла със своите родители. Тя се качи, смушка животното и препусна в галоп…
Когато вратата се затвори зад нея, в стаята настъпи миг на пълна тишина. После синът на околийския направи безцелен жест и щракна с пръсти. Със смръщено, пребледняло лице се обърна към лейтенанта и му даде знак да го последва навън, докато тейш Була и Калина все още стояха и се споглеждаха в безмълвна възбуда. Исправникът се опря объркано на прозореца.
Ротмистърът профуча мълком с придружителя си край двамата и така тръшна вратата, че цялата къща изкънтя.
Едва вън на открито си възвърна говора.
— Карпала си е загубила ума по тоя сволоч. Той може да стане опасен. Трябва да го отстраня от пътя си — изскърца зъби той.
— По кой начин? Да не би със…? — лейтенантът посочи сабята си.
— Не. Пършивецът е твърде нищожен за едно почтено острие. Той е само един номер.
— Значи искаш да го преместиш?
— Също не! Тая процедура ще продължи прекалено дълго, а и е необходимо разрешението на полковника.
— Тогава не знам как се каниш да подхванеш нещата.
— Има малки случайности, малки нещастни случаи, за които никой не носи вина. Тук имам например един наскоро заловен от табуна жребец. Той никога не е носил човек на гърба си. Какво ще речеш?
— Нелошо! — ухили се лейтенантът. — Тогава ела! Ще направим една езда!
Офицерите закрачиха по двора към конюшнята, пред която стояха конете им. Казакът се намираше при животните, защото имаше заповед за лично прислужване на ротмистъра.
— Ние ще пояздим. Оседлай си новия табунен жребец! — обърна се грубо към него ротмистърът.
Под табун се разбира стадо полудиви коне. Да се язди едно такова животно, което никога не е усещало товар на гърба си, е опасно за живота.
Въпреки това казакът не промени лице. Той започна да оседлава най-напред коня на господаря си.
— Остави! Аз сам ще го сторя. Действай бързо, че да не се налага да те чакаме!
Казакът се обърна незабавно към конюшнята.
— Ще сбъркате в сметките си! — измърмори той на себе си. — Не напразно вече на три пъти излизах тайно нощем с бесния жребец и го накарах да ме слуша!… Ротмистърът иска да ме отстрани, това е повече от ясно. Е хайде, той или аз!
Отвори вратата на конюшнята и влезе. В един ъгъл между две дъски бе пъхнато малко снопче мъх, наричано от бурятите лепта. Казакът сложи малко в устата си, по дъвка го, пристъпи към жребеца, на когото и четирите крака бяха спънати и дъхна в ноздрите му. Очите на животното, мятали преди тъй диви искри, тутакси станаха по-кротки и то изпръхтя от удоволствие. Употребата на тази трева е просто и все пак малко познато средство за смиряване дивотата и на най-вироглавия жребец.
Казакът взе сега седлото, изнесе го пред конюшнята и откачи нагайката, която висеше отвън на стената. Двамата офицери вече бяха възседнали конете си.
Нагайката е тежък, оплетен от здрави ремъци и снабден с къса дръжка камшик на табуншчика[13]. Един опитен табуншчик убива с този камшик и най-силния вълк с един-единствен, добре прицелен удар.
— Негодяй! — ревна ротмистърът. — Още ли не си готов! Какво се туткаш там?
— Не бива ли вън да го оседлая?
— Тук? Откачил ли си?
Но в този миг жребецът, когато двама другари на казака бяха отвързали по негов знак, профуча през вратата и всички присъстващи се разпиляха. Той направи една обиколка в галоп, докато казакът пристъпи към него. Беше извадил незабелязано от устата си сдъвкания мъх и го поднесе на животното, давайки вид, че иска да го помилва. Жребецът наистина изпръхтя още няколко пъти, но когато казакът сложи ръка на муцуната му, придърпа с бърни мъха и търпеливо позволи да му бъдат сложени седлото и юздите.