И не мина много наистина, един от неговите буряти влезе.
— Току-що пристига един с конвоя си. Той възнамеряваше да продължи към града, ала като узна, че чужденецът, когото бил срещнал по път, пребивава при нас, насочи конете и колите насам.
— Ах, от това по-добре не би и могло да се нареди! — възкликна Херман и побърза да излезе.
Четири кибитки, натоварени с нещата на непознатия, спряха между шатрите. Херман фон Адлерхорст се запъти към предната кола и подаде ръка на току-що слезлия мъж. Була, князът, също пристъпи от шатрата, но спря на известно разстояние, за да не стане свидетел на думите, разменяни между двамата. Скоро след това видя да тръгват към него и се разбърза насреща им, за да каже на чиновника добре дошъл.
— Моят млад приятел тук — поде пълномощникът след приветствието, — желае да ми направи няколко важни съобщения. Въпреки оскъдното ми време искам да му окажа тази услуга.
— Ваше превъзходителство няма да си пропилее времето — отвърна Херман вежливо, — тъй като онова, което имам да ви разкажа, се намира в най-тясна връзка със собствената ви задача. Аз имам всички основания да заведа процес срещу местната власт.
— Неужели это возможно? (Как е възможно?) Та вие сте пристигнал едва наскоро и едва ли сте могъл да се запознаете с околийския началник!
— Касае се не за моята персона, а за фамилията ми.
— Възбуждате ми любопитството. Позволявате ли, княже, да пристъпя за кратко в юртата ви?
— За мен ще бъде чест, Ваша превъзходителство! Гледайте на моя мизерен покрив като на своя собственост! — отвърна тейшът любезно.
Отидоха в шатрата, където князът запозна високия гост с присъстващите и му посочи почетното място.
Херман фон Адлерхорст изложи в едри щрихи историята на своята фамилия и разказа какви предположения са го заставили да отпътува за Верхний Удинск. Сетне последва по-обстоен доклад за хода на събитията, разиграли се от завчера тук.
Чиновникът слушаше, без дума да вметне, докато князът, княгинята и Карпала, които едва сега научаваха взаимосвързаността на всичко случило се, често прекъсваха разказвача с високи възгласи на удивление. Херман фон Адлерхорст естествено премълча всичко онова, което би могло да навреди на бурятите, като съдействието им в бягството на брата, мистериозното изчезване на оръжието и факта, че Карпала беше Ангела на заточениците.
Когато свърши, чиновникът поседя известно време замислен. Една заплашителна бръчка се вдълба между веждите му.
— Покажете ми документа, който имате в ръцете си от околийския! — подхвана накрая.
Сам Хокинс бръкна в джоба и извади листа. Чиновникът го проучи грижливо, после го надипли и го прибра.
— Почти е невероятно… но пък с това признание всичко се доказва. То ще доведе работата, която ме води тук, до бърз край. Трябва да знаете, че до ушите на губернския управител в Иркутск са дошли разни оплаквания на населението от управлението на Верхний Удинската околия. Аз съм тук, за да проверя техните основания, но едно такова развитие на разследването не ми се е и присънвало. Сибир е голям — обърна се той извинително към Херман фон Адлерхорст, — а в една страна, чийто владетел разчита толкова много на справедливостта на своите служители, могат естествено да се случат неща, които другаде навярно не биха били възможни. Но бъдете спокоен! Аз ще проведа строг съд над виновните. Василкович и неговият син ще получат всички възможни за случая удовлетворения.
— С това обещание Ваше превъзходителство ме прави щастлив.
— Стига вече. Сега трябва да се сбогувам. Елате след един час със спътниците си в Управлението! Също и вас моля, княже Була, да се явите със съпругата и дъщеря си… Довиждане!
Той се надигна и напусна шатрата, съпроводен от княза и Херман. Скоро останалите доловиха трополенето на тръгващите коли.
— Good-luck! — рече Сам Хокинс. — Работата не е лоша. Не бих желал да се намирам под скалповия кичур на околийския и сина му, ако не се лъжа.
Когато точно след един час малката компания стигна до Управлението, завари го обсадено от многолюдна тълпа. Бързо се беше разчуло, че е пристигнал висш чиновник, и любопитството беше докарало хората насам.
Херман фон Адлерхорст си проби път с придружителите си през навалицата и закрачи към входа на Управлението.
Един казак ги спря.
— Стой! Тук никой няма право да влиза!
— Пошел, дурак! (Разкарай се, глупак!) — сопна му се немецът. — Можеш все пак да се досетиш, че ни е определена ауденция.
— Вярно ли, бащице?
— Мислиш, че лъжа?
Казакът не се осмели повече да възразява и отстъпи.