Пред вратата на канцеларията се повтори същата сцена. Но когато бе преодоляно и това препятствие и те се намериха най-сетне в служебното помещение, веднага констатираха, че цари буреносно настроение.
Пълномощникът на правителството седеше зад масата. На челото му лежеше още по-дълбока бръчка от преди, погледът му беше мрачно отправен към околийския, застанал пред него в смирена стойка. Есаулът, който бе получил заповед да игнорира всяко безпокойство, стоеше до вратата.
— Какво дирите тук? — попита той ядно, пред още някой от влезлите да е съумял да вземе думата. — Тук нямате никаква работа!
— Кой ти го каза, синчето ми? — отвърна отзивчиво Сам Хокинс. — Ще си останем.
— А аз ви заповядвам незабавно да напуснете стаята!
— Хич нищо не можеш да ни заповядваш! Мълчи, докато те запитам!
Есаулът изпадна в ярост. Напоследък се бе видял принуден да преглътне най-големи унижения, без да съумее да се защити. Сега сметна, че е дошъл моментът да си отмъсти. Присъствието на правителствения пълномощник щеше, както се надяваше, да даде необходимата подкрепа на заповедите му.
— Значи открито непокорство срещу държавната власт! — викна той. — Знаеш ли какво ще последва?
— Да, нищо!
— Охо! Веднага ще узнаеш…
— Глупости! От теб хич нищо не искаме да узнаем, а по-скоро ти си този, който ще чуе нещо от нас, ако не се лъжа.
— Пес! (Куче!) На мен това? Това ще ти е последната наглост!
В следващия миг беше отворил с шум вратата, завтичайки се към сградата, служеща за казарма.
Сам Хокинс се изкиска доволно на себе си.
Отвън се донесе командата на есаула и не мина много, той се затича обратно по стълбището на управлението с неколцина въоръжени казаци.
Правителственият комисар бе кимнал късо, но приятелски на седмината при влизането им, ала в останалото се бе въздържал от всяка намеса. Само ъгълчетата на устата му трепнаха. Усърдието на есаула да си отмъсти очевидно го забавляваше. Всъщност уважението към институцията, която есаулът представляваше, изискваше да му обърне внимание, че тези хора са дошли по негово изрично желание. Но тъй като онзи носеше неправомерно мундира си, висшият служител изглежда не счете това съображение за необходимо. И ето как той не каза нито дума за поведението му, задълбочен привидно в лежащите пред него документи.
Отвън прозвучаха стъпки. Приклади на пушки удариха по пода. После вратата се разтвори с трясък и есаулът влезе.
Той метна един унищожителен поглед на Сам Хокинс и сложи ръка на рамото му.
— В името на царя, ти си арестуван!
— От кого?
— От мен.
Траперът присви едното око и измери с другото есаула от главата до краката. После избухна в гръмък кикот.
— Човече, какво пък толкоз смешно има тук? — кресна есаулът. — Да не си откачил?
Сам Хокинс се обърна непринудено към двамата дълги ловци.
— Дик, бил съм арестуван — каза на английски. — Чуваш ли?
— Well.
— Уил, как го намираш това?
— Wonderfull! (Чудесно!)
— И то от тоя тук! — извиси глас дребният ловец и показа с пръст есаула.
— От тоя тук! — откликна като ехо Дик.
— От тоя тук! — влезе в хармония Уил.
Така стояха тримата, сочейки с показалец есаула и се кикотеха толкова сърдечно, че и дебелият тейш се зарази. Тогава дебелата Калина започна на свой ред да хихика и всичко това създаде такава възхитителна картинка, че и Карпала повече не бе в състояние да се сдържа.
Стоящите отвън с пушки при нозе казаци можеха да обгърнат с поглед канцеларията през отворената врата. Когато видяха любезния и обичан от всички бурятски княз и съпругата му да се кискат така, че сълзи им течаха от очите, първо един последва примера им, после втори, трети, четвърти, пети… и накрая и десетимата ревяха с пълно гърло.
Ротмистърът стоеше като поразен от гръм. Устните му бяха побелели.
— Това е оскърбление на държавната власт! — кресна той накрая в лицето на дребния трапер. — За тая работа ще наредя да те нашибат с камшик!… Изведете го!
Заповедта беше отправена към казаците. Но никой не я изпълни. Та нали Сам беше мъжът, защитил техния другар Номер десет от есаула… и сега да го арестуват?
— Хайде! — ревна ротмистърът.
Те все още се превиваха от смях.
— Виждаш, синчето ми — подхили се Сам, — че не е толкова лесно да арестуваш мъже, дошли самия теб да окошарят, а? Хи-хи-хи-хи!
— Не задявайте повече тези хора, есаул — прозвуча сега резкият глас на комисаря. — В случая не се касае за натрапници… те дойдоха по мое изрично желание.