Ротмистърът повдигна учудено поглед при влизането на старши лейтенанта, неговият подчинен. Какво правеше той тук? Комисарят седна отново и се обърна към околийския.
— Значи наистина не знаете как са изчезнали оръжията от арсенала?
— Не, понятие си нямаме. Някой нагъл крадец…
— Аз вече познавам крадеца. За толкова скудоумен ли ме считате, че да не прозра машинациите ви? Имал сте нужда от пари… и тъй като от изсмуканите жители на Верхний Удинск вече не е можело нищо да се изстиска, сте разпродал на безценица имуществото на държавата. Така ли е, или не?
— Это постыщно! (Това е позорно!) Няма да позволя да ми се натресе! Нека Негово превъзходителство не забравя с кого говори! Аз съм Василий Рапнин, околийски началник на Верхний Удинск!
Комисарят поклати глава.
— Василий Рапнин! Е-ех, де да бяхте наистина този! Околийски началник… бяхте до днес. Но Рапнин? Тук нещата не се съгласуват. Вашето име, доколкото зная, е Салтиков.
— Салтиков? — изрече с мъка околийският. — Не разбирам Негово превъзходителство.
— Искате да отречете, че сте двама от дълго издирвани престъпници, Салтикови — баща и син?
Околийският мъчително се овладя и си наложи оскърбена физиономия; синът му се постара да изкопира неговия пример. Двамата си казаха след първата изненада, че нищо не може да им се случи, понеже липсват доказателства.
— Престъпници? Салтикови? — попита околийският засегнат. — Как може Негово превъзходителство да бърка мен и сина ми с мъже, обезвредени и тикнати сред заточениците още преди години?
— Преследвани от закона и преди три години по мерзък начин подменени с двама невинни, искате навярно да кажете? Не си давайте труда! Ще ви разкажа една история, макар да е излишно, тъй като тя отдавна ви е известна. Някой си граф Николай Поликев пожелал да наследи богати роднини. Ето защо те трябвало да изчезнат. По онова време били преследвани двама големи престъпници на име Салтикови, баща и син. Графът успял да постигне с хитрост двамата му сродници да бъдат сметнати за тези Салтикови и наместо тях били изпратени доживотно в девствените лесове на Сибир. Същинските Салтикови пък получили от графа документи на името Рапнин… Отговоря ли на истината, господин околийски? Отговаря ли на истината, господин есаул?
Баща и син бяха слушали с голямо изумление. Как бе достигнала тайната им в ръцете на този мъж? Или по-скоро, как му бе хрумнало това опасно подозрение? Защото само такъв трябваше да е случаят, понеже доказателства за едно твърдо убеждение в ръцете на властите не можеше да има.
А това означаваше просто: всичко да отричат.
— Да не би Негово превъзходителство да иска да намекне, че баща ми и аз сме тези двама престъпници?
— За намек не може и дума да става. Касае се за непоколебимо твърдение, което мога да подкрепя с доказателства, както устно, така и писмено.
Околийският избухна.
— Негово превъзходителство имал писмени доказателства? Това не е възможно, тъй като аз много добре знам, че по онази работа няма налице нищо документирано…
Комисарят го погледна в лицето с хитър израз.
— Тъй ли? По онази работа нямало нищо документирано? Сега се издадохте, драги мой! Щом толкова добре знаете, че не съществува никакъв документ по онази афера, значи тя ви е много добре известна!
— К чорту! (По дяволите!)
Околийският тропна ядно с крак, а синът му процеди едно проклятие.
— Няма защо да се палите. И без това признание нямаше да отидете далеч. Зная, че сте подписал един документ на граф Поликев.
— Нека го представи!
— Той е вече в ръцете ми.
С тези думи правителственият чиновник извади листа, който Сам Хокинс бе измъкнал от джоба на околийския и го поднесе под носа на стария. Когато погледът на онзи падна върху добре познатия документ, очите му кажи-речи щяха да изскочат от орбитите, коленете му започнаха да треперят и се наложи да опре ръце на масата. Ротмистърът също представляваше картина на безпределен ужас.
До този момент комисарят бе запазвал усмихнато спокойствие. Но сега скочи.
— Все още ли искате да отричате, кучета? — прогърмя той към двамата. — Вашият час удари! Господин старши лейтенант, изпълнете дълга си и отведете престъпниците на сигурно място! Вас ще държа отговорен, ако мерзавците се измъкнат!
Офицерът беше следил хода на нещата с безгранично удивление. На него, свикнал на робско послушание пред своите началници, му се стори едва ли не смъртен грях, че сега трябва да действа против тях. Но и същото това робско послушание го караше да се подчини сляпо на разпореждането на комисаря. Ето защо пристъпи към есаула.