— Предайте ми сабята си, братле!
Заговореният се огледа. По лицето му се изписваха страх, срам и ярост. Първата му мисъл беше да си пробие път с оръжие, но после си каза, че един опит за бягство само би влошил положението му. Но пък трябваше ли да се предаде ей просто така? Погледът му падна върху Карпала и една спасителна идея озари мозъка му.
— Ваше превъзходителство, аз съм невинен. И ако всички се съмняват в това, то има все пак едно лице, което ще се застъпи за мен!
— И кое би могло да е то? — попита комисарят.
— Карпала, моята годеница! Моят тъст, князът на бурятите, няма да допусне да бъда третиран като престъпник. Карпала, искам да ме защитиш от произвола, на който ме подхвърлят! Това е твой дълг.
Едновременно с думите си есаулът бе направил няколко крачки към Карпала. Но момичето отстъпи с презрителен жест.
— Махни се от мен! Отвращавала съм се от теб още от самото ни запознанство! На устните ми никога не е излизало и слово, че искам да стана твоя жена, а и никога нямаше да се оставя да ме принудят към една такава женитба! Онова, което те чака, ти предостатъчно си си заслужил. Аз няма да направя нищо за теб!
Карпала говореше съвсем различно от обичайния си маниер. Чертите й като че внезапно бяха получили нов отпечатък. По-малко от когато и да е приличаше тя на добродушно-притъпялата родителска двойка.
Херман фон Адлерхорст не откъсваше поглед от момичето и най-своеобразни мисли се преплитаха в мозъка му. Странни догадки проблясваха в него, ала той ги задържа за себе си.
— Е, Иван Салтиков — обади се отново комисарят, — май ти беше достатъчно ясно казано. И за да не бъдеш в неяснота по отношение пълната промяна на положението ти, на теб и баща ти още сега ще бъдат отброени в двора по двайсет камшични удара. Вие изиграхте ролята си тук веднъж завинаги. Пръждосвайте се!
Един знак… и старши лейтенантът извика на чакащите вън казаци да влязат. В края изяснителният процес се бе водил на висок глас, така че сега и солдатите знаеха какво е ударил часовникът.
Една дума на старши лейтенанта стигаше, за да бъде изтръгната за миг сабята на ротмистъра. Минута-две по-късно ръцете на него и баща му бяха вързани на гърба.
После по знак на комисаря бе доведена околийшата. Като съучастница тя щеше да сподели съдбата на мъжа и сина си. Вярно, тя понечи да протестира и се впусна в силни вопли, ала една строга дума от страна на пълномощника я накара да замлъкне.
Тъй като във Верхний Удинск нямаше затвор, предлагащ необходимата сигурност за двамата толкова важни арестанти, старши лейтенантът трябваше да ги окове и да ги отведе под силен конвой в Иркутск. Той самият беше временно назначен на поста комендант и бе натоварен да пази имуществото на арестуваните до вземане на окончателното решение.
Сгромолясването на големците предизвика във Верхний Удинск огромна сензация. Сред жителите навярно нямаше нито един, който при тази новина да не е отдъхнал облекчено. Рапнин-Салтикови отлично умееха да стават омразни. Всичко, що можеше да се движи, се стичаше към Управлението, за да стане свидетел на откарването на арестантите. И когато Херман фон Адлерхорст и придружителите му излязоха от къщата, трябваше да преминат през многолюдно множество.
При юртата на тейша един бурят, очевидно чакал господаря си, приближи до Була.
— Какво има? — попита князът.
Бурятът изпадна в леко смущение и поклати глава.
— Бащице, само ти бива да го узнаеш, ти, майчицата и Карпала — принцесата на бурятите.
Но Карпала възрази.
— Онова, което бива да узная аз, могат да го узнаят и тези мъже. Те са ми като братя.
— Е, в такъв случай мога да говоря. Вчера дойде вест, че на голям брой «клети хора» се удало да избягат от мините на Чита. Както ми казаха, били изключително мъже. Една-единствена жена имало при тях. Те дали знака на добрата Мила Добронич и тя незабавно ме прати при теб да те помоля за помощ.
— Щом Мила Добронич те праща, значи трябва да помогна. Татко, издай веднага заповед за тръгване! Не бива да се бавим!
— Дъщеричке, какво ти дойде на ума? Трябва да останем още тук. Забрави ли, че имаме гости?
— Тъкмо заради тях сме длъжни час по-скоро да тръгнем, защото лицата, които те търсят, се намират при устието на Селенга — точно там, където трябва да се насочим и ние, ако искаме да помотаем на «клетите хора»!
— Чтосльпиу? (Какво чувам?) — извика Херман. — Искате да се отправите към устието на Селенга?