— Бащице, длъжен съм, защото Мила Добронич ме вика, а когато тя вика, нещата са неотложни.
— Коя е тази жена?
— Тя не е жена, а девойка, приятелка на Карпала, която й помага при прехвърлянето на бегълците през границата.
— Значи е момиче, на което човек трябва да се възхищава също така, както на Карпала.
— Така е наистина. Тя е човек, който знае как да подхване живота.
— Кой е баща й? Според името Добронич, изглежда, е руснак?
— Богат скотовъдец е и живее на брега на Байкалското езеро, където се влива Селенга, сто версти западно от Верхний Удинск. Той ми е стар познайник и се радва, когато го навестявам.
— По какъв начин допринася за освобождаването на затворниците?
— Това е тайна, която не бива да ти издавам. Но понеже в случая се касае за твоя брат, ще ти кажа. Добронич има в стръмните скали на езерния бряг едно отлично скривалище, където крие бегълците, докато им се предостави някоя възможност да прехвърлят границата… За съжаление ще го изгубя. Той дойде в Сибир като бедняк, тук забогатя и сега иска да се върне пак в околностите на Варшава, откъдето е родом. Може би после вече никога няма да го видя — прибави тъжно Була.
— Такава е съдбата на всички хора. Идват и си отиват. Човек често е принуден да се раздели с най-свидното, което притежава. Може би и на теб ще се наложи да го узнаеш.
— Аз? Как тъй? Относно Добронич?
— Не, имам предвид, че един ден ще трябва да се разделиш със своята Карпала.
— Никога!
— Може би все пак… Предопределението на жената е да принадлежи на мъжа, когото е избрала.
— Ако Карпала един ден се омъжи, тя пак ще с остане при нас.
— Чух, че обича избягалия казак, моят брат. Ако пожелае да му принадлежи, ще трябва да го последва в неговата родена.
Херман фон Адлерхорст направи пауза, отправил изпитателен поглед към лицето на княза. После попита със силно акцентиране:
— Действително ли й е при вас мястото?
— Как можеш да питаш? Естествено, че й е при нас мястото, нали е наша дъщеря.
— Тъй! И… тя… е… наистина… такава?
Той изговори всяка дума бавно и многозначително. Князът като че се изплаши. Дълго гледа изпитателно събеседника си.
— Как ти хрумна този странен въпрос?
— Защото знам, че не ви е дъщеря — опипа почвата Херман. Пълнотата не попречи на княза да подскочи от мястото си.
Княгинята нададе крясък и се вкопчи в ръката на Херман.
— Господине, мълчи! — извика. — Никой не бива да го знае! Тя въпреки всичко си е наше дете, макар да не съм я раждала аз!
Адлерхорст изпита искрено съчувствие към безобидните хорица, ала съображението с Готфрид му повеляваше да продължи проучването около произхода на Карпала.
— Защо се боите? — поде отново. — Никой няма да ви вземе щерката.
— О, напротив! — извика княгинята. — Щом така говориш, ти ще ни отнемеш Карпала. Тя винаги е държала на нас, макар да е знаела произхода си. Но сега ще поиска да последва казака в неговата родина, защото тя нали е и нейна.
— Какво? Карпала… немкиня?
— Да.
— Не, това не е вярно! — намеси се князът. — Тя е рускиня.
— Баща й е родом от Германия — отвърна Калина.
— Но майка й беше рускиня, а и тя е родена в Русия.
Ето как Херман намери предположението си потвърдено. Той реши да се възползва от голямото вълнение, обхванало двамата съпрузи.
— Само останете спокойни! — помоли. — Аз не възнамерявам да ви отнема дъщерята. Но аз съм брат на мъжа, когото тя обича, и вие не може да не осъзнавате, че най-сърдечно им съчувствам. Ето защо може би ще споделите с мен как се е озовала Карпала при вас.
Тейшът погледна въпросително Калина. А тя, по натура по-добродушна и от Була, му кимна одобрително.
— Разказвай, де! Господинът сигурно няма да се разбъбри в наша вреда.
— Няма да кажа нищо, стига мълчанието ми в даден момент да не е в ущърб на Карпала — увери Херман.
— Это хорошо! (Това е добре!) Вярвам ти. Ти ще научиш всичко. Беше през зимата, през една тежка, сурова зима. Дори северните елени измръзваха, защото се бе образувал толкова дебел лед, че те не можеха да се доберат до мъха, служещ им за прехрана. Бяхме издигнали юртите си край големия път, по който биват отвеждани заточениците на изток. Бурята виеше ужасно и гонеше снега на гъсти облаци пред себе си. По едно време пристигна една върволица затворници и спря при нас да почине.
— С шейни?
— Не. По онова време за тях още го нямаше това облекчение. Те трябваше да вървят. Бяха над шейсет човека — заточеници и членове от семействата им, които ги бяха последвали доброволно. Един мъж държеше в ръцете си момче, което едва ли можеше да закриля срещу лютия студ. Съпругата му носеше едно малко момиченце, нямащо още и годинка. Жената се бе разгърдила и притискаше детето на голо, за да може да го стопли. Но било е напразно. Когато отведох от състрадание жената в юртата си и взех детето от сърцето й, то беше мъртво!