Приблизително на половин верста — значи на няма и десет минути път — от брега се намираше внушително поместье (чифлик) с представителен блок от постройки, повечето от които бяха построени от дърво и се състояха само от приземен етаж. Околовръст се простираха тучни пасища, по които пасяха коне, говеда и овце. Всичко говореше за една рядко срещана из онези краища заможност.
Най-гиздавата постройка беше жилищният дом, чиито прозорци бяха снабдени дори със стъкла. Няколко високи, гъсто зашумени дървета надвишаваха ниския покрив.
В сянката на тези дървета няколко момичета чевръсто въртяха чекръците си, изготвяйки неизменната за страната прежда.
При ратайките беше и Мила Добронич, приятелката на Карпала.
Чертите на Мила сочеха западен произход. Руменото лице бе обрамчено от обилие руси плитки, както това често може да се види из балтийските провинции. Тя носеше къса червена пола, а върху бялата блуза — черен елек със стоманени катарами.
Усърдната работа не пречеше на девойките да водят оживен разговор. Човек оставаше с впечатлението, сякаш движеха с еднаква прилежност и червените устни, и чекръците.
Мила седеше сред ратайките, ала участваше в разговора само колкото сегиз-тогиз да отговори на някой отправен към нея въпрос, защото въпреки младостта си изглеждаше по-сериозна от другите.
В един миг, когато тъкмо бе престанало бръмченето на колелата, тя чу две от девойките нещо да си шепнат и неволно се заслуша.
— Само я помоли и ще го стори! Това й е любимата песен и ние ще пеем с нея.
Мила се обърна към двете.
— Да — каза. — При преденето трябва да се пее защото тогава работата спори двойно повече. Хайде слушайте! И тя запя с красив, звучен алт:
Други повториха последните четири стиха.
После Мила продължи:
Отново бяха повторени последните четири стиха.
Тъкмо когато трябваше да встъпи репризът, една от ратайките изкрещя високо и посочи към чешмата, която от три страни бе обградена от сенчест буков жив плет. Беше видяла нещо зад него.
— И какво има пък чак толкоз там, та те изплаши! — попита Мила — И на това отгоре посред бял ден! Трябва да е било някоя птица. Остави ни да изпеем песента докрай!
След това тя започна последната строфа.
Припевът прозвуча отново на два гласа. А когато бе изпята и последната дума, иззад плета се разнесе одобрително ръкопляскане.
— Чухте ли? — каза ратайката. — Права съм била все пак. Там има някой.
— Тогава нека дойде — рече Мила хладнокръвно.
Погледът й беше отправен напрегнато към плата. Кой ли можеше да е онзи, дето раздаваше там аплодисменти? Баща й беше заминал на кон, майка й се намираше в къщата, а ратаите надзираваха стадата. Само някой външен човек трябва да се бе промъкнал тайно.
При мисълта, че някой е дръзнал да ги подслушва, Мила изпита негодувание. Тя се изправи и понечи да тръгне към кладенеца. Но в този момент смутителят на спокойствието излезе иззад гъсталака. Още като го съгледа и изразът на яд изчезна от лицето й.
Подслушвачът беше млад мъж на около двайсет и две години. Носеше сако и жилетка от син лен и панталон в малко по тъмен тон, напъхан в кончовите на ботушите. Ако се съдеше по костюма, той се числеше към нисшите обществени слоеве.
Но високата, горда снага и лицето с големите, пронизителни тъмни очи противоречаха на тази преценка. Който се вгледаше в това лице и в тези очи, щеше да открие по-скоро мъж, свикнал да заповядва.
Човекът не носеше нито тояга, нито някакво оръжие. На гърба му висеше един калъф от ленено платно, от който стърчаха грифът и магарето на струнен инструмент.