Наоколо прозвучаха възгласи на удивление. Офицерите също едва можеха да повярват на очите си, когато казакът седна сега толкова спокойно на седлото, сякаш яздеше някоя кротка кранта. Ротмистърът подкара предпазливо коня си към него.
— Човече, това наистина ли е табунският жребец?
— Огледай го, господарю! — отговори казакът спокойно.
— И той е кротък като агне?
— При някой друг може би не.
— А при теб защо?
— Защото умея да обуздавам всеки враг — бил той човек или животно.
— Наглец!… За какво е камшикът?
— Вземам го за случай, че по време на тази езда претърпя злополука. В последния миг ще строша с нагайката гръбнака на виновника.
Казакът го каза с вежлив тон и смирен поглед. Есаулът обаче много добре разбра за кого се отнася заканата.
— Кого имаш предвид? — сопна му се той.
— Вълка естествено!
— Имаш късмет!… Махни камшика! Следвай ни!
С тези думи ротмистърът насочи коня си към реката. Казакът се подчини. Захвърли нагайката и препусна след двамата офицери. Всички се загледаха след него, а неколцина се прекръстиха.
— Господи, не веди нас в изкушение и спаси ни от Лукавого! Дяволът се е вселил в него. Бесният жребец му се подчинява като агънце.
Верхний Удинск[14] е разположен при водослива на река Уд а със Селенга, която се втича в южната част на Байкалското езеро. Недалеч от града офицерите прекосиха Уда по един брод — есента водата там не стига и до тялото на конете. На отвъдния бряг те подкараха животните в галоп и после в кариер. Казакът ги следваше със същата бързина, без жребецът да му създава някакви мъчнотии.
От време на време ротмистърът се обръщаше да погледне към него.
— Нахалът е вселил Сатаната в себе си! — изръмжа той. — Как ли пък се справи и стая работа?
— И за мен е необяснимо — рече лейтенантът.
— Я да пробваме все пак дали жребецът ще е така търпелив и в буйните води.
— Как, още веднъж през реката?
— Да, там!
Ротмистърът посочи брега, който отстоеше вече на значително разстояние.
— Там реката е най-дълбока и опасна — възрази лейтенантът. — Да не би пък да се каниш да я прехвърляш на това място?
— О, не, само той ще го стори!
— Под някакъв претекст?
— Там отсреща, далеч по отвъдния бряг, виждам един керван от коли, който пътува към града за събора. Той ще отиде да пита откъде са тези хора.
— Няма да премине.
— Тъкмо затова! Точно там измъкна прежната пролет Карпала от водата. Тя си мислела, че все още може да язди през Табуншчик реката, ала ледът се строши и тя потъна между ледените плоскости. Нека оня опита дали ще се измъкне още веднъж благополучно.
Ротмистърът се насочи обратно към брега, но скоро пак спря и показа напред.
— Не пасе ли някакъв кон там до водата?
— Да.
— А край него лежи вързоп вещи… Интересно!
— Ей — извика лейтенантът, — почти изглежда като купчина женски дрехи!
— И на мен така ми се струва… Да не би пък да…
— …е Карпала, която се къпе тук?
— Не би било изключено. Мястото е усамотено, а брегът висок и обточен с храсти, така че едно момиче може да рискува да се окъпе тук.
— Но точно на това опасно място?
— Бурятките са отлични плувкини. И освен това тъкмо Карпала е способна да го стори.
Офицерите препуснаха към брега. Те не помислиха, че казакът ги следва, както изискват служебните задължения.
— К чорту! (По дяволите!) Това е нейната кранта!…
Карпала беше яздила през брода, за да овладее възбудата и проясни мислите си. Беше видяла отново своя спасител и същевременно узнала, че една клетва от страна на баща й неразривно я приковава към ротмистъра, когото презираше.
Така препускаше по равнината. Противната мисъл, че е станала годеница на тоя брутален човек, я изпълваше със свещен гняв. Жена на този мъж! Да бъде до смъртта при него!
Никога!…
Но святата клетва, която баща й бе положил пред ламата? Как да съгласува тази дилема? Мисли, мисли, ала изход не намери.
После се замисли за казака. Карпала все още не осъзнаваше какво дълбоко въздействие й е оказал, но пък вътрешно се успокои още щом мислите й се пренесоха към него. Колко често си бе представяла дръзкото, мъжествено лице, което след секундите на смъртна опасност й се беше явило. Колко нощи бе сънувала и мечтала за своя спасител, а копнежът, уединението и фантазията увенчаваха неговия образ с всички достойнства на рицарски герой…