— Певец! — извика една от девойките.
— Певец, певец! — подеха другите и заръкопляскаха от радост.
Подобно на старите барди и по-късните менестрели от северните и западните немски държавици по времето, когато се разиграва този разказ, бродеха странстващи певци из обитаемите райони на Сибир. Те бяха навсякъде добре дошли — от една страна, заради песните им, защото русинът обича да пее, от друга, заради новините, които носят от селище на селище.
Та нали бяха кажи-речи единствената връзка на самотните места с останалия свят и ето как бе обяснимо, че пристигането им навсякъде предизвикваше радост.
— Прощавайте, загдето ви обезпокоих! — поздрави непознатият. — Идвам там от гората. Плетът е виновен, че не ме забелязахте по-рано. И понеже песента много ми хареса, не ми се искаше да ви прекъсвам. Ето защо останах скрит, докато я изкарахте докрай.
— Не е нужно да молиш за извинение — отговори Мила. — Ти си добре дошъл при нас. Как е името ти?
Тя му подаде ръка.
— Казвам се Алексей. А ти?
— Мила.
— Тогава ти си Мила Добронич, за която хората толкова много говорят?
— Аз съм Мила Добронич.
Очите му полетяха възхитено по нея и тя се изчерви.
— Отдалеко ли идеш? — поиска да знае.
— От далечни краища.
— Затова никога не съм те виждала. Ти навярно за пръв път идваш насам?
— Да и все пак отдавна те познавам.
Особен, учтив и същевременно топъл беше тонът, с който изрече тези думи.
— Как е възможно? — попита тя.
— Не мога да ти го обясня. Птицата, която никога не е била на юг, сънува разкошни цветя, златен слънчев блясък. Тя не познава всичко това и все пак копнее по него. А когато времето настъпи, стяга се за пътешествие и бърза без път и пътечка към своето заветно желание. Така, точно така дойдох и аз при теб.
В този миг Мила изпита смущение, както никога през живота си. Къде шеговито, къде разсърдено поклати глава.
— Та това направо звучи, като да си копнеел по мене.
— И е така — кимна той сериозно. — Чух толкова много за теб, че пожелах някой ден да те видя.
— И какво си чул за мен?
— Че ти…
Той се наклони и прошепна на ухото й:
— …че ти си Ангела на заточениците.
Мила си смени цвета и бързо сложи пръст на устата, при което предпазливо обърна гръб на момичетата.
— Тук хората бъркат — отговори после на глас. — Онзи, за когото ме вземаш, е съвсем друг.
— Но ти го познаваш?
— Да. Имаш ли нужда от него?
— Скоро, много скоро.
— Тогава бъди още веднъж добре дошъл при мен! Искаш ли да влезем в къщата?
При тези думи на Мила той се огледа и нещо като угриженост се изписа на лицето му.
— Не, не вътре! — извика една от ратайките. — Поне не веднага! Нека ни изпее първо една песен!
— Да, една песен, една песен! Вземи балалайката в ръка! — завикаха и останалите.
Алексей отстъпи под натиска, извади инструмента от калъфа и настрои струните. Същевременно погледна Мила сериозно. Тя разбра немия въпрос и отговори, като пристъпи към него и прошепна скришом:
— Тук ти си на сигурно място. Алексей огледа кръга.
— Е, коя песен искате да чуете?
— Любимата ти — реши Мила.
— Защо тъкмо нея?
— За да те опознаем. Когато чуеш любимата песен на някой човек, ти опознаваш и сърцето му.
Предложиха му да седне. Той отклони и пристъпи към близкото дърво, облегна плещи на него, нагласи балалайката и поде, след като известно време бе зареял бленуващо поглед пред себе си:
Балалайката на русите има един много особен, меланхолично-нежен тон. С него си хармонираше и текстът на песента, и гласът на певеца. Сега той започна втората строфа:
Последните думи бяха звучали все по-тихо, и тихо, а акомпаниментът на струните като че се разтвори в една дълбока, болезнена въздишка.
Никой не продума. Така стоя Алексей още няколко секунди, а после се обърна с рязко движение към девойките.
— Една такава песен няма как да ви хареса, нали?
Но тъкмо обратното се виждаше изписано по лицата на всички.