— Колко хубава, колко хубава! — възкликна Мила. — Значи това е любимата ти песен?
— Да.
— И как се казва?
— «Изгубена младост».
Мила го погледна изпитателно в очите.
— Да не би да си изгубил своята?
— Не познах нито юношество, нито щастие.
— Тогава добрият Бог ще ти даде в замяна едно радостно бъдеще.
— За това се моля и аз. Надявам се, молитвата ми да бъде чута, защото не се моля за себе си, а…
Той прекъсна. На къщната врата в този миг се появи една позакръглена женска фигура, която повика слугините. Те се завтекоха послушно нататък и ето как Мила остана насаме със странника.
— Сега вече нямаме слушатели — каза тя.
— Та значи търсиш Ангела на заточениците?
— Да.
— Ти самият си беглец?
— Всъщност не. Баща ми е заточеник. Той от много години чезнеше в Якутск. Навремето майка го поел едва доброволно с нас децата в ужасната сибирска зима. Най-сетне, след дълги, дълги години ми се удаде да освободя татко. Трябваха ни месеци, докато се доберем от Якутск дотук. Чух за Ангела на заточениците и разбрах, че това си била ти. Ето защо дойдох при теб. Онова, което са ми разправяли, не е било пресилено. Ти си истински ангел!
Мила сведе клепачи.
— Вече ти казах, че аз не съм Ангела. Не заслужавам похвалата ти. Моля те — о, горко! — там идват… скрий се бързо!
Беше се чул тропот от копита. Иззад една съседна постройка се появи конник — препускаше в галоп насам. Последваха го други двама.
Беше казашкият вахмистър от пограничния гарнизон с двама от хората си. Пред Мила той закова коня си и животното се сгъна силно в коленните стави, заоравайки задните копита в земята.
Мила бе подканила наистина ловеца да бяга, ала бе твърде късно. Това само щеше да възбуди подозрението на вахмистъра. Ето защо Алексей си бе останал спокойно.
Казакът му хвърли бърз, мрачен поглед.
— Помози Бог, миличка! — обърна се той към красивата девойка. — Невъзможно ми беше да мина оттук и да не те навестя. Как е бащицата?
— Отиде до града.
— А майчицата?
— Тя е в кухнята.
— Ами ти как си, гълъбче?
— Много добре, а най-добре, когато никой не проявява интерес към мен.
— Гледай ти! Това за мен ли се отнася?
— За всички.
Мила говореше сухо и отблъскващо. Ерошкин не беше наистина очарователен образ. Голяма чорлава брада покриваше лицето му, оставяйки видими само очите, чийто неспокоен, остър поглед не будеше никакво доверие.
— Всички? — ухили се той. — Не го вярвам. Защо в такъв случай говориш с тоя синковец тук? А-а, ето че виждам още нещо… нещо изключително забележително!
При тези думи казакът подкара коня си с няколко скока към постройката до единствения отворен прозорец, надзърна внимателно вътре и после се върна.
— Вчера минах с коня оттук — заговори той. — Беше късно вечерта и всичко живо спеше. По тая причина нямаше как да ви поздравя. Но там зад стъклото гореше свещ. Надниквайки вътре, открих един самун хляб, сирене и също наденица, махорка и кибрит. На кого бяха тези неща?
— Трябва да питаш татко — отговори Мила. — Аз не се нуждая от махорка.
— К чорту! — изруга казакът. — Да не мислиш, че не зная за кого са били предназначени? Ако сега, да речем, взема да впиша в докладната книга: «При Пьотр Добронич не само че хранят нощем „клетите хора“, ами ги черпят и с махорка.» Какво ще кажеш за тая работа?
— Изобщо нищо. Случайно да си видял «клетите хора», които са се хранили у нас?
— Не, още не, единствено защото си затварях едното око заради теб. Но сега, когато съм ти толкова безразличен във всичко, ще бдя повече и тогава вероятно ще мога да впиша и съвсем други докладни. Може би тогава ще запиша: «Мила Добронич е прословутият Ангел на заточениците.» Това естествено бе казано само на присмех, понеже казакът не можеше да има представа за връзките на Мила с Карпала, ала въпреки това сърцатото момиче се почувства тягостно — заради певеца, който се облягаше привидно равнодушно на дървото. Тя се постара да изтръгне весел смях от себе си.
— Как ми се ще да бях този ангел! Кой ли пък не желае да бъде ангел?
— Ангел, вярно, но не този ангел. Той действа против закона. Ако ни падне в ръцете, лошо му се пише. Може би и оня обесник там те счита за ангел. Поне така се държахте преди малко, когато идвах, толкова интимно, като че бяхте вече наполовина в рая. Кой е той всъщност?
— Певец. Не виждаш ли, че има балалайка. Току-що пристигна.
— Тъй, тъй! Трябва май да го поогледам по-внимателно. Аз познавам всички певци на петстотин версти околовръст, ама тоя не съм го срещал ни един път.