Казакът се обърна към Алексей и го огледа изпитателно.
Алексей издържа погледа спокойно и апатично. Мила, напротив, се чувстваше в този миг потисната от силно вътрешно безпокойство — та нали той беше беглец и идваше със зов за помощ към Ангела.
— Е-е — провлече казакът неприязнено, — не чуваш ли, че говоря за теб? Не можеш ли да си отвориш устата?
Алексей му хвърли един поглед, в който се четеше удивление и пренебрежение. Не отговори, свивайки леко рамене.
— Глух ли си?
— Човек обикновено отговаря едвам когато го запитат.
Вахмистърът се изплю пред него.
— Че аз не те ли питах?
— Не. Ти самият пределно ясно каза, че си говорел за мен… чуваш ли ЗА мен, а не С мен! Не ми е в свойщината да правя някакви забележки, когато първият срещнат заговори за мен.
— Охо, момченце! Само ме погледни и веднага ще видиш кой съм!
— Действително виждам. Ти си казак. И какво от това? Ние певците сме свободни хора. На нас никой нищо не може да ни заповядва.
— Когато човек наистина е певец, момчето ми! Но който само се представя за такъв, лесно може да му се случи нещо лошо. Откъде си всъщност?
— От Красное.
— То се намира далеч на север. Имаш ли паспорт?
— Защо? Да не би да ти се струвам подозрителен?
— Много даже. Приличаш ми на един мъж, когото дирим под дърво и камък. Външният ти вид е досущ като на Алексей Борода, известният с лошото си име ловец на соболи, който е освободил толкова много затворници.
Мила за малко да нададе крясък. Този Алексей Борода от известно време беше в устата на всички. Той бе от онези ловци на соболи, които упражняваха авантюристичната си професия по свободен избор, а не по принудата на заточението. Неговата ловна територия се намираше високо горе на север. Говореше се, че бил спасил свои близки от Якутск. След това се наложило да освободи и известен брой затворници от Чита и сега с всички тези хора се намирал на път за границата.
Ако певецът беше наистина този дързък ловец на соболи, то сега можеше всичко да очаква, защото вахмистърът беше известен като безогледен човек.
Младият мъж обаче се разсмя весело.
— Братле, май че ми оказваш твърде голяма чест! Де да бях този прославен мъж. Ние поетите и певците обичаме да сме малко нещо прочути, ала за жалост аз съм само един беден, неизвестен странстващ занаятчия. Името ми е Максим Робанов.
Когато Алексей назова това име, забеляза добре, че един от другите двама казаци направи много учудена физиономия и остро го изгледа.
Вахмистърът също го бе видял.
— Я си покажи тогава паспорта и също удостоверението, че имаш разрешение да обикаляш страната като певец! — повели той.
— Ето ти ги!
Алексей измъкна документите от джоба. Казакът ги прегледа внимателно и поклати глава.
— В ред са — рече разочаровано. — Значи не мога да ти попреча да упражняваш изкуството си. Но… хм-м… какво имаш на ума си?
Въпросът беше отправен към казака, на когото си личеше, че дава мило и драго да направи някаква забележка.
— Братле — поде оня, — обзалагам се? че човекът не е Максим Робанов. Аз имам сестра в Красное, която се наложи преди две години да навестя. Тогава видях народния певец Робанов. Той имаше светла коса докато този тук е черноок. Също така онзи беше по-дребен и набит и имаше чисто руски черти. Пък тоя тук хич не мяза на руснак.
— Хм-м — изсумтя вахмистърът важно. — Впечатлително наистина. Май ще трябва тоя… хм-м!
Той измери още веднъж обстойно ловеца.
А Алексей шумно се разсмя.
— Какво има тук толкова да се разсъждава? Работата е много проста — този казак се заблуждава и същевременно не се заблуждава. Ние с други думи сме двама братя. Аз се казвам Максим, а брат ми — Павел Робанов. Него е видял той, не мен. Той бърка малките имена.
— О, не! — отстоя на своето казакът. — Тогава в Красное много се изговори за Максим Робанов. Той няма брат и въобще никакви роднини.
Вахмистър Ерошкин кимна на себе си и направи хитра физиономия. Сгъна двете легитимации и ги пъхна в кобура на седлото.
— Работата ми се струва подозрителна — каза натъртено. — Аз ще проуча по-внимателно документите.
Алексей сви вежди и приближи една крачка.
— Нямаш такова право! Документите ми са си в ред, значи трябва да ми ги върнеш, без да ми ограничаваш свободата.
— Но съм длъжен да взема под внимание показанията на моя товариш. Ще предам паспорта и удостоверението на моя офицер да ги провери. Ти ще ни придружиш до станицата.
— И през ум не ми минава!
— Внимавай, братленце! Впрочем нещата не са чак толкоз лоши. Ще ни изпееш нещо в станицата, а в замяна ще получиш много водка, па и пари на това отгоре.