— Не пия водка и зная също, че вие солдатите никога нямате излишни пари. Искам да ме оставите на мира, нищо повече.
Маниерът и начинът, по който говореше, не пропуснаха да окажат въздействието си върху вахмистъра. Той посегна към кобура да извади документите, ала тогава казакът, който бе изразил подозрението, сбута коня си току до него.
— Братле — прошепна толкова тихо, че само вахмистърът да може да го чуе, — аз не се заблуждавам! Той не е певец. По-скоро мисля, че е ловецът на соболи, бих се заклел в това. Вчера сотникът ни прочете, че ловецът на соболи имал особен отличителен белег. Веднъж лявата му ръка попаднала в капан за соболи. Следите от него още си личат непосредствено зад китката му. Накарай го да попее! Когато засвири на балалайката, ще издигне магарето с лявата ръка, при което ръкавът му ще се запретне и белегът ще може да се види.
— Ти си умник, братле!
Вахмистърът се обърна сега отново към Алексей.
— Аз поговорих с моя товариш тук. Той все още твърди, че не си бил Максим Робанов. Аз би трябвало всъщност да те арестувам, но искам по друг начин да се уверя дали си ме лъгал, или не. Ако наистина си певец, то трябва да ти е известна прекрасната песен за лютнята. Я ни я изпей!
Алексей се вгледа мнително във физиономията на вахмистъра. Заподозря, че с някаква особена подбуда го подканват да пее, ала така и не можа да разбере откъде дебнеше опасността.
Привидно непринудено се облегна отново на дървото, та да осигури тила си от казаците и си даде вид, че е ангажиран единствено от задачата си. Въпреки това бе всеки миг готов да се отбранява срещу някое изненадващо нападение.
Сега повдигна балалайката, удари няколко акорда и докато казаците впериха погледи в лявата му ръка, подхвана следната песен:
Дотук беше стигнал с тази толкова обичана в Русия песен, когато през предпазливо спуснатите мигли забеляза, че вахмистърът кимна скришом на двамата казаци.
Какво ли имаше предвид този мъж? Това не бе кимване на наслада от песента, а по-скоро знак на съгласие; приличаше на заповед, която вахмистърът даде на хората си. Но въпреки това певецът не показа да е заподозрял нещо и продължи:
По време на тези четири стиха вахмистърът бе докопал дръжката на нагайката си, издърпвайки я изпод вратния ремък на коня. Сега я държеше, готов да замахне за удар. Без да обръща внимание на това, Алексей запя и последната строфа:
Сега трябваше да бъде изсвирена завършващата композиция, ала на певеца бе попречено. Той добре беше забелязал, че тримата казаци бяха наблюдавали единствено лявата му ръка, но си нямаше и представа какво може да търсят погледите им там. Но сега, все още навреме, видя, че ръкавът му се е запретнал. Така съвсем ясно се виждаше едно тъмно оцветено място в основата на китката. Това бе следата, оставена някога от един капан за соболи. Значи го бяха разпознали.
Едва бяха отзвучали последните думи й вахмистърът вече из дигаше камшик.
— Напред! — извика. — Това е той, Алексей Борода!
Двамата казаци се изхвърлиха от седлата.
Мила изпищя. Тя беше убедена, че певецът е изгубен… той, беззащитният, срещу трима въоръжени до зъби казаци. Но той изобщо нямаше вид на човек, който се смята за изгубен. Страните му се зачервиха, очите ярко проблеснаха, а снагата сякаш израсна.
— Тъй, тъй! — ухили се той. — Значи аз съм Борода, а? Е, нямам нищо против! Яздете си към къщи и кажете на вашите товарищи как хубаво съм ви попял!
— Напред! — прозвуча повторно рязката заповед.