Сега за казаците вече нямаше място за колебание. Те се втурнаха към Борода. Облегнат все още на дървото, за да е защитен откъм гърба, той вдигна балалайката и удари единия толкова силно по главата, че тя се разлетя с трясък на трески. Другия угости с юмрук в стомашната област. Двамата се търколиха на земята, преди още вахмистърът да е намерил време да им се притече на помощ.
— Сукин сын! (Кучи син!) — изрева той. — Тъпкано ще ти го върна!
Той подкара коня към дървото и вдигна кнута за опасен удар. Та нали сибирските народи си служат с този камшик, за да умъртвят вълците с един-единствен удар.
Борода отскочи встрани. Ударът пропусна целта си. Светкавично сграбчи сега Алексей вахмистъра за ръката и с мощен замах го изтръгна от коня. В широка дъга полетя онзи към земята. После ловецът на соболи му задигна камшика и скочи на седлото.
— Така! — извика той. — Сега знаете как се посяга на Борода! Поразправете го тук-там и останете със здраве!
Няколко крепки удара разгониха в галоп другите два коня. После препусна и той, завивайки бързо зад къщата, за да си осигури прикритие срещу евентуалните им изстрели.
Тримата казаци все още лежаха на земята. Всичко бе протекло с такава изненадваща бързина, че още не бяха съумели да се съвземат.
Мила бе вкопчила от възбуда ръце.
— Слава Богу! — отдъхна, гледайки как Алексей се изгубва зад ъгъла на къщата. — Спасен! Колко силен, колко дързък, колко горд е той! Това значи, това беше Борода!
Двамата казаци и вахмистърът им представляваха окаяна картинка. А единствената свидетелка, Мила, отърча в къщата, за да отбегне задължението да им помогне. Сега стоеше заедно с майка си и ратайките до прозореца и всички се смееха на казаците, които лека-полека, стенейки, идваха на себе си.
13. Съседът Сергей на сгледа
В този миг един ездач изскочи иззад ъгъла — бащата на Мила, помешчикът Пьотр Добронич. Съглеждащи компанията, той обузда удивен коня си.
— Това пък какво е?… Какво става тук?
— Ранени сме — простена вахмистърът жаловно. — Оня проклет Алексей Борода беше тук. Представи се за певец, а когато го познахме и поискахме да го арестуваме, удари тоя с балалайката по главата, разбивайки я на парчета, другия запрати с юмрук на земята, пък мен, без да съм очаквал, събори от коня и всичките ми шейсет и две ребра потроши.
Помешчикът се помъчи да остане сериозен.
— О, горко! — изказа съжаление той. — Това наистина е лошо. Къде е той сега всъщност? И къде са конете ви?
— Двата прогони с камшика, за да не можем да го преследваме, а на моя препусна. Дали не ти се намира глътчица водка, а?
— От нея имам доволно, но при вашето състояние тя не е целесъобразна.
— О, напротив! Добрата водка помага срещу всяка болка.
— По-належащо от всичко друго е да ви прегледам. Знаеш, че подбирам малко от лечение на рани… Та я си покажи главата!
Добронич слезе от коня и пристъпи към ранения от балалайката, за да му опипа главата. Но мъжът тутакси изрева.
— Не ме докосвай! Не мога да издържа!
Помешчикът беше мъж с висок ръст и сериозни, добросърдечни черти. Умното му лице и сега остана безстрастно.
— Значи нещата за теб наистина стоят зле — каза той. — Няма да я караш дълго. Главата ти е изцяло раздробена, а носът ти вече стана остър и бял.
Мъжът отривисто посегна към носа си, опипа го внимателно и изпъшка с пресекващ глас.
— Да, вече е остър — рече плачливо, — остър почти като пика. Свършено е с мен! О, Казанска Света Богородице!
Сетне сключи молитвено ръце и се затвори в себе си.
Междувременно помешчикът се бе заел да прегледа втория казак и посегна към стомаха му.
— Махни се! — изкрещя мъжът. — Ужасно боли!
— Не е трудно да си го представя, клети човече! Та ти имаш под кожата си толкова голяма дупка, че юмрука си да провреш. Тук спасение май няма!
— Ох, не можеш ли да ме излекуваш, бащице?
— Търбухът не е някой стар тъпан, че да му закърпиш дупката!
— Значи и аз ще умра?
— Сигурно. Вземи се в ръце, покай се за греховете и се подготви за кобния час!
Човекът се изпъна на земята и повече не издаде нито звук.
— Сега при мен! — рече умолително вахмистърът. — Аз сигур ще прескоча трапа. Главата ми е здрава. Ама пък ребрата не ми се намират в главата.
— Я покажи!
Добронич коленичи до вахмистъра, сложи ръце от двете страни на гърдите му и натисна силно.
Казакът изрева, като че да го набучиха на шиш.
— Чорт возьми! Какво пък ти скимна? Та това са адски мъки! Не забравяй все пак, че всичките ми ребра са изпотрошени!