— Хм-м, да, да. Изпървом не ми се вярваше, ама сега разбирам, че имаш право: те са натрошени. Мен много ме бива в тези неща и не мога да ти дам никаква надежда. И какво ли ще помогне, ако те утеша? Скоро ще си се отървал.
Вахмистърът се вторачи в него с големи, изплашени очи.
— Скоро… отървал? — промълви едва-едва.
— Гарантирано! — кимна Добронич сериозно. — Ребрата ти са така остро поломени, че няма да мине много и ще ти продупчат кожата.
— О, светци! Аз ще умра! Дявол го взел тоя проклет Борода! Помешчик, донеси ми водка, водка, водка!
— Никаква няма да ти е ползата. Водата ще ти помогне къде по-добре.
— Та пред умирачката вода ли трябва да пия?
— Да пиеш? Не, не да пиеш. Не бих го препоръчал на един умиращ казак. Външно трябва да се употреби тя.
— Тогава действай бързо! Ама после ми донеси водка!
— И на мен! — помоли единият казак.
— И аз искам! — изскимтя другият.
— Всеки ще си получи подобаващото. Само почакайте минута-две!
Добронич пристъпи към чешмата, към която бе натъкмено едно съоръжение, много често срещано из южен Сибир.
Тъй като материалът на къщите там е най-вече дърво, опасността от пожар е особено голяма. Ето защо хората издигат — само където е възможно до имението да бъде докаран някой висок извор — край коритото едно дървено скеле с височина на къща, до което водата се отвежда в тръба. Оттам тя се спуска по втора, по-тясна тръба. По този начин се постига силен напор, така че ако долу се завинти някакъв накрайник или пък се прикрепи маркуч, водата може да стигне до покривите на сградите като от пожарна пръскачка.
Изворът на Пьотр Добронич също притежаваше такова съоръжение. Маркучът винаги лежеше край него във водата, за да не се разсъхва.
Сега помешчикът го закрепи към тръбата, насочи мундщука към казаците и отвори крана. Незабавно силна струя вода се стрелна мощно към тримата «обречени на смърт» и те скоро бяха мокри до кости.
— К чорту! — изврещя вахмистърът и скочи ведно с другите двама казаци. — Куче, какво ти хрумна? Престани, простако!
Само че помешчикът не преставаше, а продължаваше да блъска със струята казаците, едва съумяващи да стоят изправени.
Задъхани за глътка въздух, те се хвърлиха отново на земята. Чак сега помешчикът затвори крана.
Казаците скочиха пак и впериха яростно проблясващи очи в Добронич.
— Ще ти се отплатя за това, Пьотр Добронич! — прецеди вахмистърът. — Да не мислиш, не знаем, че си закрилник на «клетите хора»? Къде се дяват храните, напитките и махорката, които слагаш за нощта там на прозореца?… А?… Пази се!
Помешчикът свъси вежди.
— Чуй, вахмистър, не позволявам да ми се говори с такъв тон! Казвам се Пьотр Добронич и някой досега не е могъл да ме обвини в някаква противозаконност. Ако не се държиш по-възпитано, нямаш работа при мен. Отбележи си го! А сега нямам повече време за вас. Хайде, разкарайте се!
Вахмистърът вдигна заплашително юмрук.
— Куче!… Ние ще те накиснем къде-къде повече, отколкото ти нас сега!
Ругаейки, те се отдалечиха.
Помешчикът закрачи към къщата, където жена му и дъщеря му стояха до вратата.
— Ама, татенце, не беше ли прекалено суров с тях? — попита закръгленичката майчица. — Те ще започнат сега да кроят планове за отмъщение.
— Ба, тези синковци никога не са били мои приятели! Зарежи ги! Нека по-добре Мила ми разкаже какво се е случило.
Мила захвана да разправя, а родителите слушаха внимателно.
— Значи Алексей Борода е бил! — каза помешчикът накрая. — Така съм си го представял — млад, дързък, съобразителен и същевременно силен като мечка! Жалко, че самият аз не можах да разговарям с него.
— Той пак ще дойде, тате.
— Разбира се, детето ми, че пак ще дойде. Та нали е предводителят на заточениците, които очакваме. Борода иска да доведе хората, които в по-голямата част лично е освободил, под наша закрила, за да им помогнем да прехвърлят границата.
— О, горко! Сега казаците таят подозрение към него! Те ще вземат всички възможни мерки да го заловят, при което може би цялата дружина бегълци ще падне в ръцете им.
Добронич кимна замислено на себе си.
— Да-а, положението е сериозно. Все таки аз вярвам, че Борода няма да извърши грешка. Ще ми се бурятите да бяха вече тук.
— Карпала сигурно е потеглила веднага — рече Мил а.
— Естествено. Но с толкова народ човек не може да язди така бързо, както сам. Пък и нашият пратеник е пристигнал едва днес при нея във Верхний Удинск, така че трябва да отчитаме и два дена път до нас. Дано само междувременно да не се случи нещо неприятно! Полека-лека хората май се добират до нашата тайна. Е, добре че няма да се задържим дълго тук.