— Радва ме естествено, че ще се сдобиеш с такава жена — отговори помешчицата. — И аз от своя страна ти желая щастие. Кога собствено ще дигнеш годежа?
— Още днес!
— Ама че толкоз ли пък е голяма тайна коя си избрал? Кажи ни, де! — подкани го помешчикът.
Тук Сергей Пропов остави шапката си да падне и плесна ръце.
— О, свещена простота, те не знаят!
— Какво означава това, съседе? Толкова си странен.
— С основателна причина. Ами че ти самият ще си ми тъст!
Добронич направи удивена физиономия.
— Аз? Твой тъст? Та ти още и една думица не си обелил по въпроса.
— Нима беше необходимо да споменавам името ти? И бездруго се разбираше от само себе си, че имам предвид теб. Мислиш, че ще си навлека чисто новото сако само за да те поканя на годежа си?
— А-а, тъй било! Ти искаш нашата дъщеря Мила? Тя да стане твоя жена?
— Да. Вярно, тя си има своите недостатъци, но с Божията помощ аз скоро ще я вкарам в пътя. Аз ще, както се казва в Светото писание, размахам тоягата над нея, та чрез горест да се пречисти и край страната ми да стигне до Вечното блаженство.
— И знаеш ли пък дали тя иска тъкмо край твоята страна да стане блажена?
— Ако не иска, ще бъде принудена. Ти само ми дай съгласието си, а останалото предостави на мен!
— Мога да дам съгласието си единствено, ако Мила обича този, който я пожелава за жена.
— Пьотр Добронич, ти не си никакъв баща, никакъв мъж!
Помешчикът се изправи от софата, сложи ръце на гърба и закрачи бавно напред-назад из собата, за да овладее негодуванието си.
Помешчицата, напротив, едва удържаше гнева си. Лицето й се бе зачервило, дъхът и свистеше. Пьотр Добронич забеляза състоянието й и опита да я успокои.
— Кротувай, майчице! Аз все още имам да си поговоря със съседа. Доведи по-напред Мила! Нека той сам й каже какво желае от нея и тя да му даде отговора си.
Жената излезе и повика дъщеря си. Врата на съседната стая беше само притворена, така че Мила бе чула всичко. Но тя не даде това да се разбере.
— Добре дошъл, Сергей Пропов — каза тя непринудено при влизането си, ала без да му протегне ръка.
Той я оглежда няколко секунди мълчаливо.
— Мила, ти ще благославяш днешния ден чак до късни старини — каза изтежко. — Той е много щастлив за теб.
По лицето на Мил а се изписа израз, който Пропов не съумя да изтълкува. Това бе гняв, съчетан с известна доза насмешливост.
— В какъв смисъл щастлив за мен? — попита тя отзивчиво.
— Защото това е денят на твоя годеж.
— Но аз още нищичко не зная по въпроса.
— Защото това е изненада за теб, гълъбице моя. Аз реших да се оженя за теб!
— А-ха-а, решил си, добри ми съседче? Ох, че ми е жал за теб!
— Жал?… Как тъй?
— От твоето решение нищо няма да излезе.
— Защо не?
Вместо отговор Мила улови сгледника за ръка и го тикна към огледалото. Той се погледна в него и поклати глава.
— Какво означава това?
— Трябва да кажеш как се намираш.
— Добре… естествено!
— В такъв случай имаш много лош вкус, Сергей Пропов! Физиономията ти е, като че си я държал десет години сред кисело зеле. Имаш фигура, създадена да плаши гаргите. Гласът ти звучи като скрибуцането на колело от каруца, а ръцете ти са същински лопати. Ти си най-големият грозник, когото познавам. Как при това положение можеш да си мислиш, че ще пожелая да те взема за мъж! Върви си и не оставай за посмешище!
Такова нещо с глуповатия Пропов още никой не бе си позволявал. Той се вцепени от ужас и възмущение. Поиска да отговори, ала изпървом звук не отрони.
— Мария Петровна… Пьотр Добронич… чувате ли… какво заявява… вашата щерка? — изпелтечи накрая.
— Чухме — кимна доволен помешчикът.
— Това, което дъщеря ви каза, е ужасно оскърбление за мен!
— Тъй ли? — кипна девойката. — Ами твоите думи какво съдържаха? Ти се мислиш за красив, пък си грозен. Считаш се за благочестив, а си и покрит! Правиш се като да си най-добрият раб Божи, а имаш най-големите недостатъци, каквито човек изобщо може да има! Изискваш хората да се отнасят с теб като с някакво по-висше същество, а пък си един най-прост мужик! Така, имаш отговора ми. Аз свърших с теб.
Мила се извърна, отиде в съседната стая и зарези вратата след себе си.
А отблъснатият жених зяпаше спазматично за глътка въздух и въртеше малките си очички, сякаш аха-аха да хвърли петалата.
— На мен това! На мен това! — избълва той. — Чухте ли го?
— Чухме го естествено — отвърна помешчикът.
— И си стоите ей така спокойно?
— Че какво иначе трябва да сторим?