Казакът още се бавеше на левия бряг на реката. Забелязвайки двамата, той реши, тъй като мнителността му беше втора природа, да изчака, додето непознатите се прехвърлят отсам.
Ето че Сергей Пропов стигна отсреща. Той добре познаваше единият от ездачите.
— Гиза, ти ли си това? — поздрави. — Как се озова по тия места?
Беше Гиза, старият бурят, когото Карпала даде за водач на своя възлюбен до Селенга. Другият беше Готфрид фон Адлерхорст, избягалият казак Номер десет. Той сега, разбира се, не носеше куртката си, а бурятски одежди, с които го бе снабдил пътем Гиза.
— Да, аз съм, Сергей. Как си?
— Много добре. Но какво те води тук така сам, или по-точно само с един придружител, при Комарената река?
— Трябва да отведа този мъж до Пьотр Добронич.
— Тъй, тъй! И каква работа има той всъщност там?
— Братле, нямаме много време за бъбрене. Все ще го научиш, като отидеш при Пьотр Добронич. Та нали си негов добър приятел.
— Бях!
— Братле, братле! Значи си се сдърпал с него? Защо?
— Ще го чуеш от него. Аз също нямам време за дрънкане. Сбогом!
— Само ми кажи още кой е онзи, дето се мотае там на отсрещния бряг! Старите ми очи са слаби. Прилича ми на казак.
— Такъв е и то вахмистърът Ерошкин от горната станица… Да не би да те е страх от него?
Въпросът беше зададен с тон на подозрение, понеже Гиза не бе съумял да овладее лицето си — когато чу името на вахмистъра, по чертите му премина някакво трепване.
— Да ме е страх? — рече бурятът. — Защо трябва да ме е страх от вахмистър? Знаеш, че не съм враг никому.
— Е, да, ама май си и най-добрият приятел на «клетите хора», братле. Опичай си акъла! А сега остани със здраве!
С тези думи се възкачи на крантата си и я подкара, но не преди туй да огледа още веднъж внимателно Готфрид фон Адлерхорст.
— Опасен човек! — прошепна Гиза на немеца, загледан зад отдалечаващия се помешчик. — Въпреки това той не ме безпокои. Ако изпитвам някакво опасение, то е заради казака там отсреща. Той е кадърен граничар — ден и нощ на седлото, неуморим, хитър, коварен и същевременно винаги с любезна физиономия.
— Да не би да трябва да чакаме тук, докато се махне!
— Както ти намериш за добре.
— Аз не го считам за препоръчително. Ако се бавим тук, оня може би ще си помисли, че имаме основание да се страхуваме от него. Тогава толкова по-малко ще се разкара.
— Това е вярно. Но той ще говори с теб и ще те разпитва. Какво възнамеряваш да му отвърнеш?
— Че съм помешчик от околностите на Екатеринбург и желая да се установя тук, като си закупя земя.
— Ами ако те попита за разрешителното ти за пътуване?
— Предостави тая грижа на мен!
Мъжете отведоха конете си на сала и започнаха да се дърпат по въжето към отвъдния бряг.
14. В скривалището на заточениците
Гиза беше казал наистина на Пропов, че очите му били отслабнали, ала в действителност той си гледаше все още много зорко и веднага бе познал вахмистъра. С подпитването само бе целил да се осведоми дали е видял правилно.
Когато сега привързаха сала и възседнаха отново конете, за да яздят по оттатъшния брегови откос, той прие непринудена физиономия. Готфрид фон Адлерхорст също не показваше ни най-малка угриженост. Дори и да бъдеше разкрито, че е избягал арестант, пак нямаше защо да се страхува — имаше чувството, че може да излезе насреща на цял отряд преследвачи. Та толкова по-малко щеше да го е страх от един — тоя вахмистър тук.
А физиономията на казака в действителност не вещаеше нищо добро. Погледът му беше остро и бдително отправен към двамата новопристигнали.
— Ти тук? — обърна се той навъсено към Гиза. — Какво дириш толкова скоро пак тук?
— Какво диря? Комари естествено — пошегува се Гиза. — Че какво ли пък и друго се намира край Комарената река?
— Молчи! (Млъкни!) — обърна се рязко към него Ерощкин. — С един казашки вахмистър на Негово величество царя на Русия не се говори с такъв тон. Още веднъж, какво дириш тук? Доколкото зная, вие станувате сега край Верхний Удинск.
— Моите съплеменници наистина се намират там, ала аз, както виждаш, съм тук. Кажи, не ме ли считаш за свободен мъж? Не мога ли да язди, накъдето ми е угодно?
— Можеш. Но някои не са свободни. А който язди с подозрителни, самият попада под подозрение.
— Нещо не схващам. Или това се отнася до този господин? Да не би да ти се струва подозрителен?
— Господин? Той да е господин? — присмя се вахмистърът. С тези думи сбута коня си към двамата по такъв начин, че в случай на нужда Адлерхорст можеше да се насочи само към реката. — Бива ли да узная кой си, а? — попита го вахмистърът дебнещо.