— Търговец и земеделец от Екатеринбург съм.
— Името ти?
— Скобелев.
— К чорту! Ами че ти си имал много прочуто име, бе! На ако си мислиш, че не те познавам, много се лъжеш.
— Възможно е някога да си ме виждал в Екатеринбург.
— Там? О, не! По-скоро бях пратен преди известно време от моя сотник да Верхний Удинск, за да предам едно писмо на есаула Рапнин. Там те видях. Аз седях в кръчмата, а ти мина покрай нея. Хората те посочиха и ми разказаха, че си бил спасил от удавяне Карпала, дъщерята на бурятския княз. Ти си казак.
— Аз… казак? — направи се на удивен Готфрид. — Та нима имам чертите на сибирски казак? Я ме погледни!… А европейците при вас ги назначават само като офицери. Ако бях казак, щях да съм офицер и нямаше да позволя да бъда разпитван от теб.
— Не се пали, братле! Има и европейци, които са казаци без офицерски чин — заточениците, зачислени на служба, ти си такъв.
— Смешно.
— Бързо-бързо ще ти секна аз смеха. Ти даже и име не носиш, ами имаш само номер. Ти не си никой друг, а Номер десет!
До този момент Готфрид бе запазвал хладнокръвие. Сега обаче избухна.
— Мислех, че си разрешаваш някаква шега. Сега виждам, че ти в действителност говориш сериозно. Забранявам подобни подозрения към мен!
— Охо! Какво си позволяваш? Щом така се държиш, ще ти заговоря с друг тон! Ти си мой арестант и ще ме придружиш до станицата.
До станицата трябваше значи Готфрид да отиде с него. А озовеше ли се веднъж там, край на бягството му. Той понечи да посегне към оръжието. Гиза забеляза импулса и веднага реши да опита по-скоро с хитрост, отколкото със сила да спаси повереника си.
— Братле, ти наистина се заблуждаваш — каза на вахмистъра. — Мога да те уверя в това.
— Ти? Пет пари не давам за твоето уверение.
— Е, в такъв случай ще ти назова един друг, чиято дума ще тежи повече: Пьотр Добронич. Ти го познаваш. Питай самия него!
Това бе подсещане за Готфрид. Той веднага разбра, че трябва да се позове на Пьотр Добронич. Но как ли щеше да реагира помешчикът, който и представа си нямаше за цялата работа?
Казакът се изсмя.
— Мълчи! Какво ме грее Добронич? Аз нямам време. Ще яздите с мен направо към станицата!
Готфрид се изправи на седлото и изгледа заплашително казака.
— А бе ти познаваш ли законите, устава си? Щом като ти казвам че Пьотр Добронич ще удостовери самоличността ми, значи ще ме придружиш до него. Разбрано?
— Ако на мен ми отърва! Но тъй като на мен не ми отърва, няма да го сторя. Напред!
С това опитът на Готфрид да даде на нещата желания обрат удари о камък. Той стрелна с въпросителен поглед Гиза. Видя, че бурятът му смигна, сякаш искаше да каже: Остави аз да се оправям!
Гиза посегна към лявата ръка на казака, с която държеше поводите.
— Не се горещи толкоз, братле! — предупреди той. — Припомни си добрия урок, който ви даде веднъж в мое присъствие атаманът!
— Какво имаш предвид?
— Спомни си онзи случай преди две години, когато група заточеници избягаха през границата. Тогава вие бяхте пропуснали да си подсигурите помощта на пограничното население. Ето защо получихте нареждане за в бъдеще да не допускате подобни грешки.
Вахмистърът изръмжа, но се предаде победен.
— От мен да мине! Хайде, напред към Добронич!
Тримата мъже потеглиха — казакът редом с Готфрид начело, а бурятът след тях. Той преднамерено оставаше все по-назад.
— Разбързай се, де! Нямам време! — сопна му се казакът.
— Не мога. Конят ми взема-дава.
— Тогава ни следвай! Нямам никакво желание да те чакам.
Това бе искал Гиза. Хитростта му бе успяла. Когато двамата ездачи изчезнаха зад един храсталак, той бързо се отклони от досегашната посока.
И се оказа, че конят му в никой случай не беше изнемощял. Описа в кариер една дъга и препусна после към имението.
Пьотр Добронич стоеше пред жилището си и съгледа ездача.
— Гиза, ти?… Добре дошъл!… Какво те води толкова скоро пак при мен?
— Водя ти един беглец, казака Номер десет от Верхний Удинск! Карпала го праща. При реката вахмистър Ерошкин ни спря. Номер десет се представи за търговец и помешчик от Екатеринбург и каза, че го познаваш.
— Хубаво! Как се бил казвал?
— Скобелев, родственик на генерала.
— А малкото му име?
— Него той изобщо не спомена.
— Аз ще го кръстя Дмитрий.
— Добре. Сега трябва незабавно да се махна.
— Как стана, че не си при другите?
— Казах, че конят ми изнемогва, и изостанах. После поех незабелязано по друг път. Сега пак тръгвам и по-късно ще дойда след тях. И още едно, за малко да забравя, Карпала го обича.