И Гиза отново препусна. Когато помешчикът поиска сега да влезе бързо в къщата, Мила стоеше зад него. Беше чула последните думи.
— Карпала го обича? — попита учудено. — Но кого пък?
— Един арестант, когото вахмистърът сега ще ни доведе.
— Боже мой! Тате, мили татенце, тогава трябва да го спасим!
— Естествено! Ела вътре! Искам да ви подготвя с майка ти…
След късо време вахмистърът пристигна с Готфрид в тръс.
Личеше му на казака, че все още не се доверява на придружителя си — яздеше биещо на очи плътно до него.
— Хей! — провикна се Ерошкин. — Пьотр Добронич! Излез!
Най-напред обаче се появи Мила.
— Какво искаш? — попита сухо.
— Баща ти вкъщи ли си е?
— Да, в своята стая.
— Извикай го! Имам да говоря с него.
— Веднага.
Мила даде вид, сякаш възнамеряваше до отиде да повика баща си, ала се сепна, погледна Готфрид и приближи радостно изненадана една крачка.
— Вярно ли виждам?… Та това е нашият добър Дмитрий Скобелев! Или се лъжа?
Готфрид бе стъписан, но не показа удивлението си. Скочи от коня, завтече се към нея и й подаде двете си ръце.
— Аз съм наистина, скъпа сестрице! Значи все още ме помниш?
— Как бих могла да те забравя! И ти ли веднага ме позна?
— То се подразбира. Който веднъж е мярнал красивото личице на Мила Добронич, никога не може да го забрави!
Адлерхорст знаеше името й, понеже Гиза много бе говорил за нея. И тъй като казакът беше питал за баща й, следваше, че тя е дъщерята на помешчика — заблуда не можеше да има.
— Ами хайде влизай, де! — отвърна тя и поиска да го повлече.
Вахмистър Ерошкин беше наблюдавал мрачно сцената.
— Стой! — извика сега. — Толкова бързо тая работа няма да стане. Този мъж е мой арестант. Той е беглец.
— Какво ти дойде на ума? Това е нашият мил приятел Дмитрий Скобелев. Ела, майчице, и виж кой току-що пристигна!
Помешчицата тъкмо пристъпваше от вратата. Тя протегна на Готфрид двете си ръце. Доброто й лице засия от радост.
— Дмитрий Скобелев, сърчицето ми, синчето ми! Ти тук? Каква изненада! Кой можеше да го предполага!… Ама къде е бащицата, мъжлето ми? Трябва веднага да го доведа!
Тя се завтече обратно в къщата и след броени мигове се върна с помешчика.
— Ето го, ето!… Сега сигурно ще повярваш, Пьотр!
Лицето на помешчика изрази радостно изумление.
— За Бога, той е! — провикна се. — Не го счетох за възможно, когато моята женичка ми донесе новината. Дмитрий, синчето ми, ела в обятията ми!
Той прегърна Готфрид, целуна го по челото и страните и запита бурно:
— Ами татенцето ти как е?
— Добре!
— А майчицата?
— Много добре. Искат да изчакат събора във Верхний Удинск и да напазарят още това-онова. Мен проводиха напред да ви известя за пристигането им.
— Какво казваш, сърчице! Каква радост! Ние сме изцяло запленени. Влизай, де!
— Нямам право. Оня там ми запрети.
— Оня? — попита помешчикът с остър поглед към казака Ерошкин.
— Защо?
— Аз съм негов арестант. Бил съм беглец, някой си избягал казак Номер десет или единайсет от Верхний Удинск!
— Че кой пък му го е втълпил?… Луд ли си, вахмистър?
Ерошкин не знаеше какво да отговори, защото начинът и маниерът, по който бе посрещнат така нареченият Скобелев, ясно доказваха, че той наистина трябваше да е този, за когото се представяше. Беше очевидно, че тук бе налице само някаква прилика. Вахмистърът разбра, че се е провалил, ала не искаше да става за присмех. И той веднага намери изход от конфузията. Ами че все още имаше една причина да задържи мъжа.
— За лудост не може и дума да става — рече със смръщено лице. — Даже и да съм се поизлъгал, той пак нямаше право да лае с такъв тон към мен, представителя на царската полицейска власт, гаче ли той е някой светлейши княз, а аз съм негов коняр. Аз въпреки всичко съм длъжен да го арестувам и той ще си изтърпи наказанието.
В този миг приближи Гиза. Идваше пешком и водеше коня след себе си. Помешчикът се възползва от случая да отклони гнева на вахмистъра. Той направи няколко крачки към идващия и попита:
— Не е ли това Гиза, нашето приятелче? Но ти едва наскоро тръгна оттук. Как стана така, че си пак насам при Комарената река?
Пьотр Добронич подаде ръка на бурята и се здрависа сърдечно; майка и дъщеря също го поздравиха радушно с добре дошъл. Ерошкин ги следеше с подозрителен поглед:
— Питай този тук! — отвърна Гиза, посочвайки Херман фон Адлерхорст. — С него дойдох. Бях му водач.