— А-а, тъй ли било! Много се радвам! Хайде, влизайте, та да мога да ви предложа храна и напитки!
Всички го последваха. Остана само вахмистър Ерошкин. Той знаеше, че поканата не се отнася за него. Смушка озлобен коня с шпорите.
— Сволоч проклета! Но само почакайте! Тази вечер всички ви ще сбарам!… Че и оня Борода с вас! — изръмжа на себе си, докато се отдалечаваше в галоп.
Междувременно Пьотр Добронич бе отвел гостите си в стаята и сега им предложи питие за добре дошли. После разказа усмихнато на Готфрид по какъв лукав начин Гиза го бе уведомил за спътника си и способствал по този начин за благополучното посрещане от страна на неговото семейство.
Готфрид също осведоми в общи щрихи какво се бе случило до бягството му във Верхний Удинск. Присъстващите го изслушаха внимателно. В края Пьотр Добронич му подаде ръка.
— Обещавам ти, доколкото зависи от нас, да те преведем безопасно през границата. При това ще се намираш в многобройна компания. Предводителят, когото ще следвате, е прочут мъж — Алексей Борода, ловецът на соболи.
— Слушал съм за него. Той кога ще дойде?
— Вече е наблизо. Но тази вечер още не го очаквам вкъщи. Вероятно ще се крие до утре или вдругиден, тъй като с право ще предположи, че вахмистърът на първо време ще си държи очите отворени.
Добронич описа накратко сблъсъка, който бе имал Алексей Борода и той самият с Ерошкин и казаците му и заключи изложението си:
— А сега ще ме извиниш, но ще те помоля да се отправиш към твоето скривалище. Минаха почти два часа, откак вахмистърът си тръгна. Би могъл все пак да направи донесение и да се върне с няколко казака да те прибере.
Когато Готфрид се сбогува с присъстващите, Мила помоли:
— Мили татенце, няма ли да ми позволиш аз да заведа господина?
— Защо ти?
Тогава тя му прошепна на ухото:
— Карпала го обича и ми се иска да поговоря с него за нея.
— В такъв случай върви! И бездруго знаеш всичко добре като мен.
Готфрид благодари на своя домакин и с особена сърдечност на водача си Гиза, към когото се чувстваше задължен, получавайки от него уверението, че ще го посети в скривалището.
Мила се бе оттеглила за няколко минути. Когато сега се върна, носеше блуза от зелено сукно и също такъв брич, напъхан в кончовите на високите до коленете ботуши, без да се бива, тя потегли с Готфрид.
Двамата минаха край чешмата и поеха между храстите към езерото. Ридовете там се издигаха все по-високо и се сбутваха все по-плътно. Мила спря пред една клисура, чиито стени едва ли отстояха на повече от петнайсет-двайсет метра една от друга, и израстваха стръмно нагоре.
— Ние сме при целта.
— Вече? И тук ли е скривалището?
— Да. Опитай да го откриеш!
Готфрид се огледа внимателно, ала не забеляза нищо, което да прилича на скривалище. Вдясно и ляво се извисяваха възбог отвесните скални стени. Вляво растеше една ела, каквато Готфрид никога не бе виждал през живота си. Беше червена ела, висока сигурно над трийсет метра и с чудовищна обиколка. Клоните й започваха още на метър от земята и бяха така гъсти, че човек не можеше да различи стеблото.
— Е — усмихна се Мила, — виждаш ли нещо?
— Не.
— Тогава ела!
Момичето се огледа предпазливо — таен наблюдател наблизо нямаше. Мила пристъпи към дървото и посочи върха.
— Трябва да се изкатерим там!
С един мощен отскок се метна на най-долния клон. Готфрид я последва.
Човек можеше да се изкачва из гъстия клонак като по стълба. В близост до ствола нямаше разклонения, така че и в това отношение не съществуваха пречки. Елата можеше да се сравни с огромна, облицована в зелено кула, която наместо стълбище криеше във вътрешността си многобройни, възкачващи се един над друг, многократно кръстосани клони.
Така се изкачваше Мила, следвана от беглеца, все по-високо и по-високо. На няколко пъти почиваха, защото изкачването все пак си бе уморително.
Трябва да бяха изкатерили около две трети от дървото, когато момичето спря.
— Сега сме кажи-речи на мястото. Я се поогледай!
Ала Готфрид така и не видя нищо повече освен стеблото на елата, от което излизаха клоните на безчетните годишни прирасти и гъстата, непроницаема зеленина наоколо.
— Да продължим!
Мила закрачи по един дебел клон, израсъл под прав ъгъл от ствола. Начинанието не беше опасно, тъй като на височината на раменете имаше втори клон, за който човек можеше да се държи, а два клона, макар и на тази височина, бяха достатъчно здрави да понесат товара на двама души.
Внезапно Мила коленичи, бръкна с две ръце в гъстата, зелена, иглолистна стена и я раздели.