— Не. Но ще дойде.
— Това ме радва. Но за днес остани със здраве! Утре пак ще се видим.
— Бог да те пази!
Те си подадоха ръце, после Мила му предаде свещта и изчезна сред тъмния клонак на дървото.
Готфрид се върна във вътрешността на скривалището и подложи всички помещения на щателно проучване. Там намери още много неща, които Мила не беше му показала. Всички възможни удобства, за които можеше да става дума при един изнемощял от гонитба беглец, бяха създадени с истинска любов и грижовност.
В библиотеката Готфрид угаси все още горящата лампа и се отправи навън към кратера като изкачи стръмната му стена. Височината възлизаше далеч над трийсет метра.
Скрит зад храсталака, той огледа далечината.
Вляво можеше да погледне отсреща до реката. На далечно разстояние вдясно лежеше градът. По-натам следваха станиците — онези малки укрепени казашки села, между които се намираха отделните постове с вишките за огневи сигнал.
Готфрид фон Адлерхорст започна да обхожда бавно и предпазливо ръба на кратера.
Видя Байкалските планини и различи между ридовете Монголската пустиня, която се източваше на юг застинала и пуста. По-нататък, на запад се ширеше езерото. Водите му проблясваха като течно сребро в слънчевата светлина и сред тези искрящи водни маси се издигаха потънали в зеленина острови.
Там на запад, далеч, далеч в далнините беше родината, свидната немска родина…
Очите му овлажняха. Колко дълго се бе намирал далеч от нея — навсякъде чужденец, заточеник, беглец!
Той седна, оброни глава на една скала и потъна в меланхолични спомени. Замисли се за нещастието, сполетяло неговото семейство; за граф Василкович, при когото бе намерил втора родина; за дивия, изпълнен с опасности войнишки живот в Кавказ и за… единствената звезда, изгряла там за него — Закума.
Да, беше я ухажвал той… Закума, прекрасната. Ала после нейният образ бе избледнял в далечината и едва дълго време след това той бе узнал какво е истинска любов. Вярно, беше обожавал Закума, сърцето му се бе разтупкало по-силно, когато я видя… но какво беше всичко това в сравнение с неимоверно мощния ураган, който бе раздухала в него Карпала? Както беше признателността и благотворението пред всемогъщата Любов!
Слънцето бе достигнало хребетите на планините и бавно потъваше зад тях. Възвишенията започнаха да хвърлят дълги, тъмни сенки върху езерото. Беше време да се оттегли в скривалището.
Адлерхорст се спусна, напи се от чистия извор и се отправи към библиотеката. Там запали отново лампата, избра си една книга и започна да чете.
Но не бе седял кой знае колко дълго и звънецът се обади. Той се надигна бързо от пейката. Кой ли можеше да е?… Най-вероятно Пьотр Добронич.
Правилно! Помешчикът дойде да го успокои още веднъж в неговото настоящо положение, да го увери в своята подкрепа и да го помоли да бди през нощта внимателно вън на елата и да го уведоми, в случай че казашкият вахмистър мине с хората си оттук, за да залови, както сигурно предполагаше, Борода в двора. Готфрид с радост изяви готовност.
— Само ми кажи къде трябва да застана!
— Дойде ли вахмистърът с хората си откъм езерото, то непременно ще мине покрай дървото. Така че слез до най-долните клони. Оттам ще можеш всичко да виждаш, без самият ти да бъдеш забелязан. После ще се покатериш да дръпнеш шнура, водещ до звънеца в моето жилище.
— Кога да застъпя на пост?
— Веднага. Вече се смрачава. Предполагам, че казаците ще се появят своевременно.
Угасиха лампата и напуснаха пещерата. При входа Добронич още веднъж обърна внимание на своя повереник върху звънчевия шнур за неговото жилище и му показа забития в един клон гвоздей, служещ за разпознавателен знак при изкачването.
В клонака на елата беше тъмно като в рог.
При спускането мъжете трябваше да разчитат изцяло на осезанието си. Въпреки това стигнаха без инцидент долу.
— Тъй — прошепна Пьотр Добронич, — остани тук на последния клон. Така никой няма да може да те открие.
После скочи на земята и бързо се отдалечи. А наблюдателят се намести удобно на седалището си.
Скоро се мръкна напълно. Наоколо цареше дълбока тишина. По едно време на Готфрид се стори, че чу тихи стъпки. Той се сепна защото си нямаше и понятие, че тъкмо червената ела, на която седеше, бе явката на вахмистъра и Сергей Пропов.
Под елата стъпките замряха и Готфрид различи една висока, мършава фигура.
— К чорту! — изръмжа непознатият. — Още го няма! Само да не ме накара да го чакам цяла вечност!
После човекът седна на земята и се облегна на дървесния ствол.