И Готфрид се измъкна нататък. Тъкмо се канеше да пристъпи под широкия покрив на дървото, когато му викна някакъв груб глас:
— Стой! Нито крачка повече!
Готфрид не знаеше страх наистина, ала да бъдеш спрян посред нощ ненадейно по този начин, няма как да не се стреснеш.
Той вдигна крак да направи крачка напред. Веднага изщрака петле.
Очите на Готфрид пронизаха мрака. Видя до ствола на дървото да стои висока фигура, чиято протегната към него ръка държеше пистолет.
През главата на Адлерхорст се стрелна една мисъл.
— Послушай меня! (Чуй ме!) — прошепна той на непознатия. — Да не би да си Алексей Борода, прочутият ловец на соболи?
Отговори само някакво неясно ръмжене.
— Можеш спокойно да си признаеш. Защото ако си този, аз съм твой приятел и другар по неволя и искам да те предупредя за една опасност. Вахмистърът е тук, за да те залови. Той те дебне.
— Или аз него. Кой си ти всъщност?
— Един избягал казак с номер десет, когото Пьотр Добронич прие в къщата си.
— Добре, ще ти повярвам. Но ако въртиш някаква двойна игра, тя ще ти е последната, приятелче! Та тъй, аз съм Алексей.
— Почти така и очаквах, помешчикът ми разказа за теб. В действителност той не знаеше дали ще дойдеш тази нощ, защото вахмистърът дебне да те залови.
— Аз трябва да говоря още днес с Добронич и не ме е страх от някакъв си там вахмистър. Дори и целия двор да обградеше тоя с казаците си, пак бих се промъкнал.
— Няма да ти се наложи. Там казаци няма. Вахмистърът е придружаван само от един човек — някой си Пропов, когото Добронич и дъщеря му отблъснали като жених, и който сега вероятно иска да им отмъсти.
— Знаеш ли къде се таят хайкаджиите?
— Да. В коптильнята. Те очевадно предполагат, че ще влезеш през прозореца на «клетите хора». Ще ти го покажа.
— Знам го. По-добре ми отговори още на един въпрос. Ти русин ли си?
— Не. Немец.
— Какво? — изплъзна се от Борода на немски. — Та ние тогава можем да си служим с немския! Моят баща също е немец. Едва по-късно, когато се изселил в Русия, се нарекъл Борода. Каква щастлива среща — съотечественик и другар! Сега мога да ти окажа и пълното си доверие. Един съотечественик и беглец няма да издаде другия. Нека бъдем добри приятели и взаимно да се подпомагаме, за да се измъкнем най-сетне от тоя пуст Сибир.
Те разтърсиха сърдечно ръце. После тръгнаха един до друг мълчаливо към къщата. Борода — висок и напет, Готфрид — повече строен и гъвкав.
На хармана пред къщата младият Адлерохорст показа осветената соба.
— Сега какво ще правиш?
— Ще ми се да им изиграя някой номер — щур, какъвто го заслужават. Да знаех само къде спи Добронич.
— В мансардната стаичка там вдясно.
— Ще го събудя. Ако имахме стълба, можехме да стигнем до прозореца му.
— Стълба навярно ще се намери. Ела! Да потърсим.
Те се отправиха тихо към задната стена на къщата. На нея действително висеше, както бяха предположили, една стълба. Отнесоха я бързо до фасадата и я облегнаха. Стигна до билото на покрива. Борода се качи и почука на прозореца — веднъж… втори път. И Добронич отвори. От сигнала на камбанката той бе предизвестен за визита само не и за появата на Борода.
— Аз съм Борода и желая да говоря с теб.
— Борода, ти? Каква непредпазливост! Обзалагам се, че вахмистърът и казаците му са вече тук.
— Той е тук, но казаци с него няма.
Ловецът на соболи сега разправи на помешчика всичко, което бе видял и чул Готфрид.
— За тая работа зле ще си изпатят двамата обесници — разгневи се Добронич. — Веднага слизам. Чакай ме долу!
Добронич затвори прозореца, а Борода слезе при Готфрид фон Адлерхорст. След броени минути помешчикът излезе от къщата и пристъпи предпазливо към осветената стаичка.
— Да — каза след малко. — Влезли са. Вратата на коптильнята е отворена а хлябът и сланината лежат различно от положението, в което ги оставих. Хайде, внимавайте само как ще ги подредя синковците!
С тези думи помешчикът тръгна и скоро след това двамата бегълци го видяха да влиза в собата.
— По дяволите! — чуха го да гълчи високо. — Някой е оставил врата на коптильнята отворена и вятърът ще изкара всичките сажди навън!
Той затръшна шумно вратата и тикна тежкото желязно резе, така че Пропов и казакът Ерошкин се оказаха заключени. Сега се отправи отново навън при наблюдателите.
— Запрени са — ухили се той — и нека покиснат до утре в коптильнята. Тези мошеници искаха да ме вкарат в беда… сега за тая работа ще бъдат най-малко надлежно опушени. И страшно ще се радвам, когато ги пусна да излязат пред всичкия народ посред бял ден.