От някои Съгинс не се опитваше да се отърве или да отклони. Сред тях бяха например президентът на Съединените щати, секретарят на отбраната, държавният секретар, секретарят на Вътрешна безопасност, директорът на Националното разузнаване и госпожа Илейн Нейлър.
Когато звъннеше някое от тези светила, Съгинс хукваше към лаптопа и написваше съобщение с името на човека. Така например, ако се обаждаше секретарят на Вътрешна безопасност, почитаемият5 Матю Хол, той пишеше:
Съобщението се появяваше на почти невидим екран, известен като ВЧК — „вътрешната черна кутия“ на генерала.
ВЧК всъщност представляваше лаптоп, съвсем същият като на Съгинс. Генерал Нейлър винаги го държеше в конферентната зала пред себе си, така че единствено той да вижда екрана.
Системата бе наистина ефективна. Който говореше в момента, нямаше нужда да спира по средата на изречението, ако звъннеше телефонът на Нейлър или щаб-сержант надникнеше в залата.
Нейлър прочиташе съобщението и бързо написваше отговора:
ИМА ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА МУ ПОЗВЪНЯ СЛЕД ПЕТ МИНУТИ?
Или:
СВЪРЖИ МЕ.
Или:
ПОМОЛИ ГО ДА ОСТАВИ СЪОБЩЕНИЕ.
И така нататък.
Разузнавателният брифинг този следобед бе започнал преди пет минути, когато един от телефоните пред щаб-сержант Съгинс звънна.
— Кабинетът на щасем Съгинс.
Той често употребяваше това съкращение. Цялото „Щаб-сержант Съгинс слуша, господине“ си бе чиста загуба на време.
— Джак Айвърсън се обажда, Уес — представи се гласът. — Имам доста интересна информация за шефа ти.
Главен старши сержант Джак Айвърсън от американските Военновъздушни сили бе старши подофицер във военновъздушната база „Макдил“. Централното командване на САЩ бе „наемател“ във военновъздушна база „Макдил“.
— Казвай — отвърна Съгинс, когато се обърна към лаптопа. Пръстите му забарабаниха бързо по клавиатурата, докато Айвърсън предаваше съобщението.
НА ВНИМАНИЕТО НА ЦЕНТРАЛНОТО КОМАНДВАНЕ ЧАРЛИ ИСКА СПЕШНА ПОДЧЕРТАВАМ СПЕШНА СРЕЩА „ЛИЪР ПЕТ-НУЛА-СЕДЕМ-ПЕТ“ КАЦА В „МАКДИЛ“, ПРИБЛИЗИТЕЛНО ВРЕМЕ НА КАЦАНЕ 12:55. ТОРИНЕ.
— Записах, Джак. Чакай малко.
— Уес, по дяволите, няма ли да ми кажеш какво става?
— Ако знаех, с удоволствие, само че нямам представа — отвърна Съгинс.
Той натисна копчето, което щеше да изпрати съобщението на екрана пред генерал Нейлър.
Отговорът пристигна след секунда.
В превод това означаваше: „Какво, по дяволите, трябва да значи това?“
След миг само пристигна още едно съобщение:
ДОБРЕ
— Джак, отговорът е положителен — докладва Съгинс. — Гражданският самолет може да кацне, ако се налага. За бога, и дума да не излиза.
— Защо ми се струва, че не ми казваш всичко, което знаеш?
— Защото е точно така — потвърди Съгинс. — Благодаря ти, Джак.
След това Съгинс грабна слушалката на телефона и поръча колата на шефа да чака пред входа след пет минути.
ПЕТ
Докато елегантният бял „Лиърджет 45XR“ рулираше по пистата, генерал Алън Нейлър наблюдаваше пилота. Познаваше го добре. Това бе майор Карлос Г. Кастило от американската армия. Нейлър забеляза, че полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ седи на мястото на втория пилот.
„Всичко се връзва, помисли си генерал Нейлър. Полковник от Военновъздушните сили е в ролята на втори пилот, а Чарли — един нищо и никакъв майор — се е настанил на мястото на пилота“.
Нейлър забеляза, че Кастило се надига от пилотското място и излиза от кабината. След миг вратата на самолета се отвори и Кастило застана на прага. Беше в цивилно облекло.
— Добро утро, господине — провикна се учтиво Кастило. — Бихте ли се качили на борда, господине? Сам.
„Вече дава заповеди на генерал с четири звезди, така ли стана? По дяволите!“
— Изчакай тук, Джак — нареди Нейлър на подполковника, неговия адютант, застанал зад него, тръгна към „Лиърджета“ и се качи по стълбите.
— Благодаря ви, господине — кимна Кастило, когато Нейлър влезе.
— Дано е нещо важно, Чарли.