Посланик Филип Лоримър, бащата на Жан-Пол Лоримър, се бе оттеглил от Външно министерство на САЩ след дълга и забележителна кариера, тъй като бе претърпял няколко тежки инфаркта.
— Господи, дори не се бях сетил — призна президентът. — Чарли, ти какво ще кажеш?
— Господине, Лоримър е изчезнал, докато е бил в Париж — отвърна Чарли. — Мъжът, когото застреляха в „Шангри-Ла“, беше Жан-Пол Бертран, ливанец. Едва ли някой гори от желание да разкрие истинската самоличност на Бертран. Така че според мен не е нужно да обясняваме.
— Ами сестра му? — попита Натали Кохън. — Не трябва ли да ѝ съобщим?
— Според мен трябва — кимна Кастило. — Не бях мислил по този въпрос, но като съобщим на госпожа Мастърсън, тя ще се успокои и ще знае, че никой не заплашва децата ѝ, след като брат ѝ е мъртъв, така че копелетата… моля да ме извините… тези лоши хора вече няма да се интересуват нито от нея, нито от децата ѝ.
— Ако те попита откъде знаеш и при какви обстоятелства е починал? — попита президентът.
— Не съм мислил за това, господине.
— Нали няма да ѝ кажеш какъв мерзавец е бил?
— Подозирам, че тя знае, господине. Само че това е строго секретна информация по заповед на президента.
— Имате ли нещо против Чарли да обясни на семейство Мастърсън какво е станало? Ще им каже каквото прецени и както прецени.
— Отлична идея, господин президент — съгласи се посланик Монтвейл.
— Говори с тях колкото е възможно по-скоро, Чарли. Моля те — настоя Натали Кохън.
— Разбира се, госпожо.
Президентът се изправи, заобиколи бюрото и подаде ръка на Кастило.
— Благодаря ти, Чарли. Справи се чудесно. Прибери се и си почини. След това измисли къде да скриеш шестнайсетте милиона, докато ти потрябват.
ДВЕ
Стая 404 Хотел „Мейфлауър“!
„Кънектикът авеню“ 1127,
Сз Вашингтон, окръг Колумбия
20:15, 1 Август 2005
Когато майор Кастило отвори вратата на апартамента си — в хотела наричаха 404 „апартамента за администратори“; състоеше се от хол, огромна спалня, малка трапезария и втора спалня, — той откри полковник Джейкъб Торине, изтегнат на едно от канапетата, да гледа „Факторът О’Райли“ по новинарския канал „Фокс“. Полковникът бе качил крака на масичката, стиснал в дясната ръка бутилка „Хайнекен“, подпряна на гърдите му.
Ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота на САЩ се бе настанил до него, опънал крака на пода, стиснал наполовина изпита бутилка кола. Димеше с огромна тъмнокафява пура.
„Одеве не успяха дами се накарат, помисли си Кастило. Само че ако някой влезе и види малкия с тази пура, със сигурност ще ме обвинят в развращаване на малолетни“.
Очевидният снабдител на Брадли, Фернандо Лопес, също димеше с пура, седнал срещу специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР, докато играеха шах. Специален агент Джак Бритън от Тайните служби ги наблюдаваше развеселен; струваше му се, че малкият се опитва да се докара пред Лопес.
Майор Х. Ричард Милър — младши, в цивилно облекло, се бе отпуснал на един фотьойл. Левият му крак, в дебела превръзка бе подпрян на масичката. Милър и Кастило бяха колеги и съквартиранти в Уест Пойнт. На няколко пъти бяха служили заедно, за последно в „Нощни наблюдатели“, частта, известна като 160-ти авиационен полк за „Специални операции“.
Всички се обърнаха към Кастило.
— Къде е гипсът? — обърна се Чарли към Милър.
— Смилиха се над мен и го махнаха. Сега ме омотаха в безкрайни метри гумирана марля.
— Как е коляното?
— Времето ще покаже — отвърна възмутен Милър. — Кажи как мина при президента?
— Доколкото разбрах, няма да ни изпратят в Аляска да броим снежни топки — оповести Кастило.
— Ти наистина ли си въобразяваше, че има такава опасност? — обади се Торине.
— Всъщност нося ви съобщение от главнокомандващия — рече Чарли. — Цитирам: „Добре свършена работа, благодаря ви“. Край на цитата.
— А ти какво очакваше, Чарли? — попита Торине.
— Изгубихме Кранц, гръмнаха Лоримър, преди да успее да ни каже и дума — обясни Кастило. — Как е възможно подобно нещо да бъде наречено „добре свършена работа“?
— Нали откри копелето — намеси се Милър. — Така елиминира заплахата за семейство Мастърсън. Това е наистина добре свършена работа, Чарли. И според мен, и според всички останали.
— Кажи, гринго, може ли двамата с Бритън да се прибираме? — попита Фернандо. — Можем да се опитаме да спасим онова, което е останало от браковете ни.