Силно изрусена петдесетинагодишна дама на касата преброи чиповете, след това попита Д’Алесандро дали предпочита да му напише чек за сумата.
— И в брой става — отвърна той.
Изрусената започна да отброява чисто нови банкноти от сто долара. Трупаше ги на купчинки по десет. Събраха се четири купчинки. След това започна пета купчинка с петдесетачки, двайсетачки, една банкнота от десет и накрая добави петачка.
— За бога, Вик! — възкликна Чарли. — Май добре си се потрудил.
Д’Алесандро изсумтя отново, натъпка парите във вътрешния джоб на лимоновожълтото спортно сако и се отправи към вратата. Кастило го последва.
Д’Алесандро протегна ръка към същия „портиер“, който бе отказал да пусне Брадли в казиното. Мъжът отключи малко чекмедже и се опита да върне дискретно полуавтоматичен „Колт“ .45. Вик не бе толкова дискретен. Той повдигна сакото и пъхна пистолета в празния кобур малко над десния джоб.
— Тук не позволяват да се влиза с оръжие — обясни Д’Алесандро. — Случвало се е, когато някой загуби, да нападне дилъра.
Кастило се разсмя. На „портиера“ не му беше никак весело.
— Асансьорите са отсреща — отвърна Д’Алесандро и кимна, за да покаже посоката.
— Знам.
— А, да. Мастърсън каза, че си щял да идваш.
— Ти говори ли с него? — попита Кастило, докато влизаха следвани от Брадли.
— Ще дойде точно в осем за закуска.
Когато спряха пред асансьорите, Д’Алесандро извади пластмасова карта от джоба на сакото и я прекара през апарата. Вратата на асансьора се отвори. Той махна на Кастило да влезе. Брадли понечи да го последва.
— Извинявай, приятелче — озъби се Вик. — Този асансьор е запазен за големите играчи.
— Той е с мен — обади се Чарли.
Д’Алесандро сви рамене и отстъпи.
Когато вратата се затвори, Кастило ги представи:
— Брадли, това е господин Д’Алесандро. Вик, запознай се с ефрейтор Лестър Брадли. Той е от морската пехота.
— С лоша компания си се събрал, момче — отвърна Вик. — Внимавай.
— Той ми е приятел, Вик.
— Още по-зле значи.
Вратата на асансьора се отвори и Д’Алесандро отново използва пластмасовата карта. Вратата се отвори.
— Добре дошли в апартамент С — приветства ги Д’Алесандро.
— Иха! — възкликна Брадли.
Влязоха в елегантно обзаведен апартамент. Две от стените бяха стъклени и разкриваха поток от червени фарове, които се движеха по магистрала 90. През деня се виждаха бели плажове и смарагдовите води на Мисисипи.
— Напълно съм съгласен, Брадли — обади се Кастило.
— Искаш ли да пийнеш нещо, Чарли? — попита Вик.
— В четири сутринта ли?
— Едва ли ще ти е за пръв път — сряза го Д’Алесандро.
— Така е — призна Кастило. — Какво пък толкова? Има ли вино?
— Колкото искаш. В бара — посочи Д’Алесандро.
— Ти ще пиеш ли нещо, Брадли? — попита Кастило.
— Малко нещо съм гладен, господине — отвърна ефрейторът.
— И аз — кимна Кастило. — Тук рум сървисът работи двайсет и четири часа, нали Вик?
— Май да.
Кастило грабна слушалката и натисна бутон.
— Каква пържола мога да поръчам по това време на денонощието? — попита той.
Веднага му обясниха.
— Задушен врат с лук и гъби.
Кастило погледна Брадли. Младежът се усмихна доволно и кимна, след това се обърна и към Д’Алесандро, който сви рамене.
— Защо не. Време е да помисля за закуска. Моята да е и с яйца.
— Три пържоли, да не са препечени. С пържени яйца. И пържени картофи или пикантни задушени, или обикновени… каквито има. И каквото друго прецените за подходящо за двама прегладнели мъже и стар дебел италианец, който изобщо не би трябвало да яде.
Д’Алесандро му показа среден пръст.
— Кажи, пехотинецо — обърна се Д’Алесандро към Брадли, — как успя този злобар да се намъкне в живота ти?
— Той ми спаси живота, Вик — обясни Кастило.
Д’Алесандро погледна Брадли.
— Хич не се притеснявай — успокои го той. — Още си млад. Ще ти бъде простено.
Кастило поклати глава.
— Кога ще пием, преди или след като ми кажеш какво става, Чарли?
— Да — отвърна Чарли и мина зад бара, за да си налее вино.
— Ако обещаеш да не казваш на мама, пехотинецо, и на теб ще ти налеем малко, колкото за вкус — предложи Д’Алесандро.
— Остави го на мира, Вик — повиши глас Кастило. — Шегувах се, когато казах, че ми е приятел.
— Освен това каза, че ти бил спасил живота — продължи Вик.
— Така е.
— Поне ми обясни — няма да казвам „За бога“ — защо му е притрябвало да го прави?