— Не. Този път наистина взех хеликоптера назаем от приятел.
— А той ще си мълчи ли, когато започнат да му задават въпроси?
— В негов интерес е да си трае.
Д’Алесандро сви рамене с надеждата наистина да е така, макар да личеше, че не е напълно убеден.
— Планът ни бе да хванем Лоримър в имението, да го натоварим на хеликоптера, да го върнем в Буенос Айрес, да го прехвърлим на „Лиъра“ и да го докараме в Щатите. Бившият служител на ДРУ беше уредил да излетим от Аржентина, без да ни задават излишни въпроси.
— Само че нещо се е объркало, така ли? Дори най-точните планове и „Специални операции“ се скапват понякога.
— Тъкмо го бяхме накарали да отключи сейфа, когато някой завря един „Мадсън“ през прозореца и започна да стреля. Уцели Лоримър с два куршума в главата, човекът от ДРУ отнесе един в ръката. След това Брадли ликвидира стрелеца с изстрел от „Ремингтъна“ на Кранц, а след него и приятелчето му. И двамата ги целна в главите. Той ми спаси задника, Вик.
Д’Алесандро погледна Брадли.
— Можеш да приемеш, че съм оттеглил всичко, което казах за трогателната ти невинност — заяви той.
— Просто си вършех работата — рече скромно ефрейтор Брадли.
Д’Алесандро изви вежди, ала премълча.
— А докато Брадли им е гърмял главите като тикви с пушката на Сиймор, къде беше самият Сиймор?
— Бяха му видели сметката с гарота — отвърна тихо Кастило.
— Не може да бъде! Как, по дяволите, се е случило? Кранц не беше аматьор!
— Очевидно и онези типове не са били аматьори. Гаротата беше от неръждаема стомана, с дръжки.
— Какви, мама им стара, са били тези типове?
— Не знам, Вик. Последва кратка престрелка, по време на която три или повече от лошите срещнаха създателя си. Кенсингтън откри последния, шестия, проснат на земята близо до Кранц. Сиймор беше успял да го наръга, преди да загине.
— И Кенсингтън го е довършил, така ли?
Кастило кимна.
— То се подразбира — тези двамата се знаеха отдавна — въпреки това е непростимо. Трябвало е да се сети, че мъртъвците не са от разговорливите.
— И аз му споменах нещо подобно — потвърди Чарли.
— След това се изнесохте от там, където сте били?
— След като Кенсингтън извади 9 мм куршум от човека на ДРУ.
— И какво открихте в сейфа?
— Тефтерче с имена и адреси и документи за парите, които Лоримър е прикътал в уругвайски банки.
— Добрали сте се до парите, така ли? Колко каза, шестнайсет милиона ли?
— Би трябвало утре сутринта да са приведени по наша сметка.
— А в тефтерчето какво имаше?
— Оказа се кодирано. Ще бъде във Форт Мийд в осем тази сутрин. След като приключат, ще го разгледам подробно. Както и да е, разкарахме се бързо оттам и още по-бързо от Южна Америка.
— Ами Сиймор? Нали не сте го оставили там?
— Оставихме Лоримър и шестимата лоши в имението — нито един нямаше идентификация — а Кранц — в „Макдил“ на път към Вашингтон.
— И след това дойде тук. Защо?
— Искам да чуя мнението ти, Вик.
— Не може да бъде.
— Госпожа Мастърсън ми каза, че лошите искали да се доберат до Лоримър и затова застреляли Мастърсън, за да докажат, че няма да се поколебаят да убият когото трябва, за да го открият. Ето, откриха го. Лошите рано или късно ще разберат, че е мъртъв. Това означава ли, че семейство Мастърсън са вън от опасност?
— Да, освен ако лошите не държат да си получат обратно шестнайсетте милиона.
— Не сме сигурни дали тези шестнайсет милиона са на лошите. Не сме сигурни и дали те знаят, че са у нас. Може да са преследвали Лоримър, за да му запушат устата…
— А може и двете — реши Д’Алесандро. — Хем го очистват, хем си прибират паричките.
— Може и двете — потвърди Кастило. — Тук нещо да подсказва, че тя е под наблюдение?
— Абсолютно нищо. Подслушваме всички телефони, включително и мобилните. Абсолютно нищо. В плантацията няма дори туристи.
— Иска ми се да ѝ кажа, че заплахата вече е премахната.
— А аз искам да отведа момчетата, където им е мястото — отвърна Д’Алесандро. — Нещо взеха да нервничат. Не съм им обяснил защо са тук и те започнаха да се възприемат като бавачки. Добре че вдовицата — и бащата на Мастърсън — са много свестни хора.
В някогашния военен затвор във Форт Браг сега бяха разположени спалните помещения и щабквартирата на „Делта Форс“, елитът, Специалните части, готови при нужда да реагират незабавно. Бодливата тел, която навремето е била използвана, за да държи затворниците вътре, сега пазеше да не се вмъкват неупълномощени хора.