— Искам го, Алекс.
— Какво ще стане с него, след като го разпиташ?
— И за това съм мислил. Първо бях решил да го изпратя в онзи противен затвор в Колорадо, където затворниците прекарват по двайсет и три часа на ден, затворени в самостоятелни килии без контакт с останалите. След това един мой приятел от ФБР каза, че единственото, в което можем да го обвиним, е кражба на доклади на ФБР. Това означава, че ще влезе в затвора за пет до десет години. И това не е сигурно. Само че след две години ще бъде пуснат.
— Значи ще…
— Много ми се иска, но ние не действаме по този начин. Ще уредя да го изпратят в затвор, където ще бъде сред останалите, които причиняват доста неприятни неща на бившите агенти на ФБР. Дори се чува, че ги били изнасилвали. Доста редовно.
Прозвуча остро изсвирване и двамата погледнаха към къщата. Едгар Дешамп беше застанал на вратата на хола. Даде им знак, че конвоят е готов.
— За последен път ти казвам, Алекс — предупреди Кастило. — Не ми се пречкай.
— Ако го открия преди теб, ще ти кажа къде е. Мисълта разни типове да си прехвърлят Хауърд като сексуална играчка ми се струва подходящо възмездие за всичко, което е направил.
Двамата тръгнаха към къщата.
ШЕСТ
„Нуестра Пакеня Каза“
Кънтри клуб „Майерлинг“
Пилар, Провинция Буенос Айрес, Аржентина
10:05, 14 Август 2005
Онези, които Кастило наричаше „философите“, за разлика от „стрелците“, се бяха събрали в quincho, заприличало на класна стая с подредените дъски, преподавателя и учениците, които вдигаха ръка, за да получат разрешение да споделят мъдрите си мисли.
Учителят бе инспектор Джон Дохърти от ФБР. В групата на философите бяха специален агент Юнг, Ерик Кочиан, Алекс Дарби, полковник Алфредо Мунц и господин и госпожа Пол Сиено. Присъстваше и полковник Джейк Торине не толкова заради знанията, колкото заради аналитичния си ум. Кастило и Дешамп също присъстваха, въпреки че се смятаха за стрелци, не за философи. Класът си имаше и домашен любимец, който спеше подпрял глава на обувката на Кастило и от време на време издаваше странни звучащ на задоволство, които Кастило бе решил, че са предизвикани от сънищата му, в които се явява фландърско бувие от противоположния пол.
Ефрейтор Лестър Брадли, истински стрелец, се занимаваше с радиостанцията. Беше получил инструкции, ако някой се обади от Вашингтон да търси подполковник Кастило, да съобщи, че в момента го няма, но ще се обади при първа възможност.
Оставаха много въпросителни и Кастило не искаше да прекъсва процеса.
Стрелците — старши сержант Дейвидсън, сержант Кенсингтън, Шандор Тор и Рикардо Солес — пазеха на смени, но нямаха нищо против, защото се бяха разположили на удобни шезлонги.
Едгар Дешамп одобри мерките, взети от охраната, но предложи на Кастило да вземе още стрелци. Каза, че за някои неща има доверие на Александър Певснер, но също така изтъкна, че Певснер вече знае къде се намира безопасната им квартира, и знае, че всички, които са запознати е фактите и събитията и могат да ги анализират, са събрани тук, което означаваше, че вилата е чудесна мишена за някой заинтересован.
Дешамп предупреди Чарли да не очаква Певснер да му съобщи къде се е покрил Хауърд Кенеди. Надпреварата бе започнала — при това с пълна пара — така че Кастило трябваше да се задейства, ако искаше да открие мръсника преди Певснер.
Чарли се двоумеше.
От професионална гледна точка бе съгласен с Дешамп — и с останалите — че на Певснер не може да се има доверие, че не би се поколебал да ги избие от първия до последния, за да защити себе си или семейството си.
Кастило вярваше на Певснер, макар и не напълно.
Очевидно бе, че се налага да послуша хората с повече опит.
Когато мобилният му звънна, той тъкмо си мислеше, че учебните занятия ще продължат поне една седмица — може би дори по-дълго — и трябваше да накара Брадли да се свърже с Дик Милър в комплекса „Небраска“ и да го помоли да каже или на генерал Брус Макнаб, или на Вик Д’Алесандро в Браг да пратят боен екип със следващия полет от Маями, като преди това ги облекат в цивилни дрехи, и да ги представят за футболисти.
— Hola! — обади се Чарли.
— А ти пък звучиш като Porteno.
— Кажи как са ските?
— Много добре, благодаря. Нашият човек е в 1808 в „Конрад“ в Пунта дел Есте.
— Сигурен ли си? — попита Кастило, преди да разбере, че връзката е прекъснала.
Дешамп го погледна любопитно.
— „Защо сте толкова страхливи, маловерци“21 — подхвърли Кастило и се обърна към Юнг. — Какво е „Конрад“ в Пунта дел Есте?