— Подполковник Кастило, аз съм главен инспектор Хосе Ордьонес от Федералната полиция. Отдавна ми се иска да се запозная с вас.
— Аз се казвам Смит — отвърна Дешамп. — No hable Espacol.
Ордьонес се усмихна и му стисна ръката.
— Аз съм Кастило — представи се Чарли.
— Хосе Ордьонес, подполковник — отвърна инспекторът и протегна ръка. — Не можах да повярвам, че толкова млад човек е извършил всичко онова, което говорят хората.
— Старая се — отвърна Кастило. — Ние да не би да попадаме на конгрес на полицията?
— Прилича ли ви на конгрес? — попита Ордьонес. — За съжаление, не е конгрес. По работа сме. Ваш съгражданин се е сблъскал с известни неприятности.
— Ами?
— Тъкмо се канех да позвъня в посолството ви, но след като господин Юнг и господин Хауъл са тук, това задължение отпада. Ще ги въведа в проблема. Нали нямате нищо против? Ако искате, елате и останалите.
Той посочи асансьора и всички се качиха.
От коридора влязоха в хола на апартамент 1808. Едната стена бе почти цялата от стъкло и разкриваше чудесна гледка към центъра на Пунта дел Есте и Атлантическия океан.
На креслата седяха двама мъже. Единият, който, изглежда, се бе строполил, бе с отворена уста. Облегалката на креслото бе оплескана с кръв и размазан мозък.
Другият бе Хауърд Кенеди.
Бе вързан към креслото с изолирбанд. В устата му имаше нещо — или червена топка, или топка в друг цвят, цялата пропита с кръв. Очите му бяха широко отворени.
Тялото му бе неестествено отпуснато и след малко, когато видя ръцете на Кенеди, Кастило разбра защо.
— Човек би казал — заяви спокойно Ордьонес, — че господин Кенеди е бил пребит до смърт не с бейзболна бухалка, ами с нещо като маша. Започнали са от пръстите на краката, след това са минали на стъпалата, подбедриците, след това са се прехвърлили на пръстите на ръцете, китките и така нататък. Познава се по наслагванията на кръв. Не са бързали много. Според нас този човек е Хауърд Кенеди.
— Наистина е Хауърд Кенеди — потвърди Кастило. — Бил е Хауърд Кенеди.
— Не сме сигурни кой е другият — призна Ордьонес.
— Това е подполковник Виктор Жданков — обади се Дешамп — от отдел Защита на Конституцията и антитероризъм към ФСБ.
— В паспорта му пише друго, господин Смит. — Ордьонес подчерта името. — По паспорт е чешки бизнесмен.
— Значи греша — примири се Дешамп.
— Искрено се надявам да грешите — закима Ордьонес. — И без това положението е много неприятно — американски бизнесмен и чешки бизнесмен убити по време на обир. Дори обирът да е бил част от провалена наркосделка, както предполагаме, за мен остават много проблеми — както и за Уругвай — ако се наложи да започнем разследването на офицер от старшия състав на руското разузнаване и мъж, за когото е известно, че е близък сътрудник на международен престъпник, известен под името Александър Певснер. Нали ме разбирате?
— Струва ми се, че ви разбирам — потвърди Дешамп.
— Искрено съжалявам, че видяхте тази картина. Разбирам, че ви съсипах приятното прекарване, и съм сигурен, че ще си тръгнете от Уругвай час по-скоро, за да избледнее неприятният спомен.
— Господинът има право, шефче — кимна отново Дешамп.
— Инспектор Ордьонес — Кастило му подаде ръка, — позволете да ви задам един въпрос преди да тръгнем.
— Разбира се, питайте.
— Четох из вестниците за някакви трупове — май бяха шест, доколкото си спомням — в някакво отдалечено имение тук, в Уругвай. Какво беше това?
— Разследването стигна до заключението, че и там сме се натъкнали на провалена наркосделка. Грозна работа, а се случва толкова често. Имението е било собственост на наркодилър, който водел двойствен живот. Съмнявам се, че ще успеем да арестуваме някого, свързан със случая. Вече приключихме, за да се заемем с други по-важни неща.
— Много ви благодаря.
— Няма защо — отвърна инспекторът и стисна ръката на Кастило. — Може да се срещнем отново, при по-приятни обстоятелства. Всички приятели на моя скъп приятел Алфредо са и мои приятели.
— Много ми е приятно да го чуя — отвърна Кастило.
ОСЕМ
Ресторант „Канзас“
„Авенида Либертадор“ „Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
20:25, 14 Август 2005
Кастило махна на сервитьора и поиска сметката.
— Нека аз — обади се посланик Хуан Мануел Силвио. — Ще я включа в графа „представителни“.
— Джобовете ви, господине, съвсем не са толкова дълбоки, колкото на благотворителен фонд „Лоримър“, но въпреки това ви благодаря. Задължен съм ви, че дойдохте да се срещнете с нас.