— Това е Аржентина. Тук е единственото място, на което преди осем можете да похапнете единствено на пристанището. Или в „Макдоналдс“.
— Не искам да съм нелюбезен, но не е ли това ресторантът, от който бе отвлечена госпожа Мастърсън? — попита Дешамп.
— От паркинга — посочи навън Силвио. — Така че в известен смисъл всичко завършва там, където започна.
— Това все още не е краят — отвърна Кастило. — Убийците на Мастърсън, доколкото ми е известно, все още са на свобода.
— Някои от колегите и шефовете им вече не са сред нас, нали така? — отбеляза Силвио. — А някои от тях приключиха земния си път при напълно заслужени обстоятелства.
Мобилният на Кастило звънна.
— Сега пък кой е? — измърмори той.
— Погледна номера.
— Hola? — обади се той.
— Радвам се, че успях да изпълня обещанието си, приятелю Чарли.
— Ти, копеле гадно. Каза ми, че ще ме оставиш да го заловя.
— Той знаеше твърде много за мен, така че не можех да му позволя да си приказва с теб, Чарли.
— Майната ти, Алекс!
— Освен това прецених, че пет години непрекъснати изнасилвания не са достатъчно наказание за човек, който ме е предал.
— Още веднъж майната ти.
Последва кратко мълчание, преди Певснер да продължи с леден глас:
— Ще ти кажа какво направих.
— Защо да ти вярвам?
— Изслушай ме и сам прецени. Разговарях със Сунев и му съобщих, че съм депозирал при разни хора пликове с информация, които ще бъдат изпратени до ЦРУ, в случай че заподозра, че някой заплашва мен или семейството ми.
— Какво има в пликовете?
— И сам можеш да се досетиш, приятелю Чарли.
— Дяволите да те вземат, Алекс!
— Ще се чуем — отвърна Певснер и затвори.
Кастило натисна копчето за автоматично набиране на телефона на Певснер, но му съобщиха, че този номер вече не съществува.
Той прибра телефона в джоба си.
— Господин посланик — обади се Дешамп, — надявам се, давате си сметка, че седите на една маса с единствения човек на този свят, който може да каже на Александър Певснер да върви на майната си, при това два пъти за трийсет секунди и да остане жив на следващата сутрин.
Силвио се разсмя.
— Ще се видим ли отново, господин Дешамп? Ако се върнете да работите с останалите, мога и аз да ви окажа съдействие. Да ви осигуря къде да живеете, например.
— Много ви благодаря, господине, само че през следващите няколко месеца смятам да се заровя в подземията на Ленгли. Затова пък Многоръкия пищовлия ще се върне.
— Тях двамата ще ги взема с мен, когато отида да се срещна с посланик Монтвейл — обясни Кастило. — Силата е в числеността. Ако искате да ни помогнете, какво ще кажете да пазите Многоръкия пищовлия да не се забърква в неприятности, когато се върне?
— С удоволствие.
— Сега трябва да си повикаме такси.
— В никакъв случай — заяви посланик Силвио. — Аз ще ви закарам до самолета.
ДЕВЕТ
Кабинет на ръководителя
На звеното за организационен анализ
Департамент Вътрешна Сигурност
Комплекс „Небраска“
Вашингтон, Окръг Колумбия
16:25, 15 Август 2005
— Струва ми се — започна Кастило, — че мина добре…
— Шефче, ти май пропусна да споменеш, че президентът ще бъде с Монтвейл. На стареца му дойде много.
— Той си направи оглушка, когато му казах, че е крайно време да се върна към задълженията си на обикновен войник.
— Забрави за тази работа, шефче. На него му харесва да те юрка.
— Така е — потвърди Юнг. — Много ми хареса, когато каза: „Би било жалко да оставим всички пари от скандала «Петрол срещу храни» в сметката на Кениън. Защо да остават за него? Няма ли как да ги прехвърлим за ЗОА?“
Кастило кимна.
— Надявам се не приказваше празни приказки, когато изчурулика така ентусиазирано „Няма проблем, господин президент.“
— Наистина няма проблем — отвърна Юнг. — Искаш ли да замина за Далас, преди да се върна на юг?
— Разбира се. Можеш да се качиш на директен полет от Далас за Буенос Айрес. Преди да тръгнеш, искам да направиш нещо друго.
— Какво?
— Влез в „Гугъл“ и потърси фландърско бувие някъде в района на Далас.
— За какво ти е? — попита Дешамп.
— Макс е фландърско бувие. Мислех, че знаете.
— И какво от това? — попита Юнг.