Нямаше гаранция, че и тази вечер ще се отбият там, а ако Шандор Тор бе попитал стареца къде ще ходи, той или щеше да му се сопне, че изобщо не му влиза в работата, или щеше да го излъже.
Истината бе, че на Шандор Тор му влизаше в работата къде ходи старият и какво прави, за да може да го предпази от неприятности. Бе получил заповед да защитава Ерик Кочиан — „Майната им на парите, най-важното е старият да не се усети, че му е осигурена охрана“. — лично от Ото Гьорнер, генерален директор на германската холдингова компания, която притежаваше, освен всичко останало, шест вестника, включително „Будапестер Ньое Тагес Цайтунг“.
Когато прекоси моста, Тор видя тъмнозеления крайслер „Гранд Караван“ на Ервин Ракоши, паркиран в първата пресечка, за да може колегата му да вижда всичко, което става на моста. Той продължи по „Вамхаз корут“ и след две пресечки зави по „Пипа“. Заобиколи карето и подкара към „Шохаш“, паркира до тротоара зад микробус за доставки на половин пресечка от „Вамхаз корут“ и изключи фаровете.
Мобилният на Тор звънна.
— Вече е почти на „Шохаш“ — докладва Ракоши.
— Аз съм на петдесет метра от края на пресечката — изрече гласът на Тор в слушалката на Ракоши.
Трийсет секунди по-късно, Ерик Кочиан и Макс се появиха с бърза крачка по стръмнината.
„Някой ден, помисли си Тор, ще вземе да получи инфаркт на този баир.“
Тор докладва:
— Току-що мина. Следвай го, за да видиш къде ще отиде.
Трийсет секунди по-късно, крайслерът се появи бавно по „Вамхаз корут“.
След още шейсет секунди Ракоши докладва:
— Зави по „Кирали Пал“. Изглежда, отива в „Кепиро“.
— Не го следвай. Направи едно кръгче и след това мини по „Кепиро“.
Тор даде заден, отдалечи се от микробуса и се включи на „Вамхаз корут“, а после зави надясно. Когато минаваше покрай „Кирали Пал“, видя Кочиан да свива по „Кепиро“.
След секунда Ракоши докладва:
— Влезе.
— Добре. Паркирай някъде — нареди Тор, — откъдето ще можеш да го видиш, когато излезе. Отивам и аз да паркирам и ще гледам да надникна в ресторанта.
— Разбрано — отвърна Ракоши.
Тор откри тъмен вход — беше го използвал и преди — откъдето да наднича в ресторант „Кепиро“.
Кочиан се бе настанил на малка маса между бара и вратата. Джазовият квартет бе точно между неговата маса и бара. На масата бе поставена бутилка уиски и бутилка газирана вода, а докато Тор наблюдаваше стария, сервитьорът донесе чиния с храна.
Тор знаеше, че е поръчал наденица и за двамата. Пушена с чесън за стария и телешка за Макс. Кочиан отряза парче и го лапна. Макс отпусна лапа върху крака на стария. Издателят отряза парче колкото палец и го бодна на вилицата. Протегна я към Макс, който внимателно изтегли със зъби хапката. Кочиан погали кучето по главата.
Цяла процесия от клиенти — включително три проститутки, една след друга — на влизане или излизане от ресторанта, спираха край стола на Кочиан, мъжете му стискаха ръката, а дамите получаваха целувка. По-смелите галеха Макс по главата. Кочиан всеки път се изправяше, за да поздрави хората, включително и проститутките, ала откакто Тор го охраняваше, той не бе завел нито една в хотел „Гелерт“.
Във Виена имаше „стара приятелка“, която понякога заварваше в апартамента си — в повечето случаи я засичаше, когато излиза — рано сутрин, при пристигането на Тор. Беше едрогърда червенокоса дама в края на петдесетте. Кочиан никога не говореше за нея, а Тор не задаваше въпроси.
Квартетът спря за почивка и солистът пристъпи към масата на Кочиан, погали Макс и си сипа от „Джак Даниелс“ на Кочиан. Когато почивката свърши, солистът се върна на пианото, а Кочиан продължи да реже наденицата — парче за себе си и парче за Макс — докато слушаше музиката и от време на време барабанеше с пръсти по масата.
Тор знаеше, че старият винаги стои малко повече от час и е/влязъл в ресторанта няколко минути преди един. Затова, когато погледна часовника си и забеляза, че е два без десет, реши, че е крайно време старецът да става. В същия момент издателят даде знак на сервитьора да му донесе сметката.
Тор извади мобилния, натисна копчето за автоматично набиране и предупреди: