СВИДЕТЕЛ:
ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР
СТРОГО СЕКРЕТНО ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА
Никой нямаше представа защо хората, поставили си за цел да открият Жан-Пол Лоримър, не биха се поколебали да извършат убийство. За майор Кастило бе повече от очевидно, че най-добрият подход — всъщност единственият подход — е да открият Жан-Пол Лоримър, а най-подходящото място, от което да започнат, бе Париж.
Агент на ЦРУ, изпратен на работа в посолството в Париж, изглежда, можеше да даде някои отговори. Той разказа на Кастило за подозренията си, че Лоримър е бил замесен в наскоро разкрития скандал „Петрол срещу храни“. Според него Лоримър бил посредник и отговарял за разпределянето на парите. Освен това каза, че според него Жан-Пол Лоримър е отдавна нарязан на малки парчета и хвърлен в Сена.
След това Кастило отиде при Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“, във Фулда, Германия. Той бе свързан от години както с холдинга — който притежаваше всички вестници „Тагес Цайтунг“ — така и с Гьорнер.
Гьорнер бе съгласен с мнението на агента от ЦРУ, че Лоримър е имал някаква връзка със скандала „Петрол срещу храни“, тъй като и той разследвал същия въпрос. Насочил го към Будапеща и главния редактор на „Будапестер Тагес Цайтунг“ Ерик Кочиан, който разполагал със списък на хората, за които подозирал, че са въвлечени в скандала.
Кочиан не бе чувал за Лоримър, ала заявил, че очевидно е „от лошите“ и сигурно е бил дипломат в ООН, който имал възможност да пътува из цяла Европа и Близкия изток, без да привлича вниманието към себе си. Ако Лоримър е бил замесен, нищо чудно големите играчи да искат да го премахнат.
Според информацията на Кочиан, по-голямата част от незаконно придобитите пари били прехвърлени в Южна Америка. След като Кастило обеща да не разкрива нито името на Кочиан, нито имената, включени в списъка на представител на която и да е американска разузнавателна агенция, издателят му даде списъка на онези, които мислеше — и бе сигурен — че са участвали в скандала и се намират в Южна Америка, главно в Аржентина и Уругвай.
Кастило се върна в Южна Америка и откри, че от името на Лоримър не се интересуват нито американските разузнавателни агенции там, нито местното ДРУ. Освен това научи, че Уругвай е известен като „южноамериканската столица на прането на пари“. Затова замина за там.
Агентите на ФБР в Монтевидео, за прикритие наричани „правни аташета“ в посолството, също не бяха чували за Лоримър, ала един от тях, специален агент Дейвид У. Юнг младши, разпозна ниския набит чернокож мъж на една от снимките, които Кастило му показа — ливанския търговец на антики Жан-Пол Бертран, собственик на имението „Шангри-Ла“.
Юнг бързо разбра, че пред него е снимката на Жан-Пол Лоримър.
Тогава Кастило прецени, че най-доброто, което може да направи, е да репатрира дипломата — дори ако се налага насила — като организира тайна операция. Тъкмо след като разкри истинската си самоличност пред Лоримър в кабинета му в имението, изстреляните от автомат „Мадсън“ куршуми убиха Лоримър и раниха El Coronel2 Мунц. Бяха нападнати от шестима непознати мъже, които екипът на Кастило изби за броени минути. Нито един от тях не носеше обозначителни знаци или документи.
Сержант Кенсингтън, третият мъж в кабинета на Жан-Пол Лоримър, бе облечен в черен гащеризон и носеше обичайното за бойците от „Делта Форс“ снаряжение. Стискаше черен снайпер „Болт екшън“ 7.62U55, модифициран от „Ремингтън“ модел „700“. Ако не бе свалил черната маска, която скриваше лицето му, ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота, на деветнайсет години, щеше да се доближи много повече до представите на хората за боец от „Делта Форс“.
„Като си свали маската, мина през ума на четвъртия мъж в стаята, прилича на хлапе, взело назаем униформата на големия си брат, за да се докара с нея на някое парти по случай Деня на вси светии“.
Веднага съжали за тази мисъл.
„Дребното копеленце умее да стреля и го доказа, като спаси живота ми“.
Четвъртият мъж беше майор Карлос Г. Кастило, от Специалните части на американската армия. Бе на трийсет и шест, малко над метър и осемдесет, и тежеше около осемдесет и шест килограма. Имаше сини очи и светлокестенява коса. Бе облечен в изискан тъмносин костюм.
Той се обърна към пребледнелия заради раната Мунц.
— Ти решаваш, Алфредо — кимна Кастило. — След като Кенсингтън казва, че може да извади куршума, значи може. Какво обяснение ще дадеш за раната?