— Не се обиждай — отвърна Мунц, — но ми се струва, че това май е работа на хирург.
— Кенсингтън е извадил повече куршуми от който и да е хирург — обясни Кастило. — Преди да реши, че предпочита да стреля по хората, е бил лекар. Което ще рече… какво ще рече, Кенсингтън?
— Ще рече, че мога да оперирам всичко, без мозъка — уточни Кенсингтън. — Мога да притъпя болката, да ви дам нещо, от което ще се унесете, да почистя раната и да извадя куршума. Така е по-добре, вместо да отговаряте на неудобни въпроси в болницата. Ами какво ще кажете на съпругата?
— Ще се наложи да лъжеш, Алфредо — предупреди го Кастило. — Кажи ѝ, че те е прострелял някой ревнив съпруг.
— А тя ще реши, че съм си чистил пистолета, той е гръмнал и ме е срам да си призная — отвърна Мунц. — По-добре така, вместо да отговарям на въпросите на ченгетата. Колко време ще съм в безсъзнание?
— Няма да е дълго, ще се пренесеш в страната на сънищата за около два часа.
Мунц се замисли за момент, след това реши.
— Добре, действай.
— Трябва да ви изправим и да ви преместим на светло — обясни Кенсингтън. Погледна Кастило и двамата изправиха Мунц.
— Масата в трапезарията е голяма, би трябвало да ни свърши работа — предположи Кенсингтън. — Май са се канели да вечерят. Има плато с доста апетитна храна. И бутилка вино.
— Телешкото ще ми дойде добре — обади се Кастило. — Виното не става. Трябва да решим какво ще правим след това и да се изнасяме оттук.
— Майоре, кои, по дяволите, бяха тези типове? — попита Кенсингтън.
— Наистина нямам представа. Юнг ги претърсва, за да открие нещо. Дори не разбрах как се случи.
— Които и да са, са професионалисти. Може да са руснаци. Кранц не беше аматьор, а са успели да го ликвидират. Да му прережат гърлото. Това означава, че са го забелязали и са се промъкнали зад него. Много хора са се пробвали да изненадат Сиймор и нито един не е успял.
— Руски спецчасти ли каза? — зачуди се Кастило. — Ако бяхме в Европа, имаше голяма вероятност да си прав. Само че тук? Не знам. Да видим какво ще открие Юнг.
Когато влязоха в трапезарията, Кенсингтън пое Мунц, а Кастило премести платото, сосиерата, хляба и бутилката уругвайско мерло настрани. След това положиха полковника на масата.
— Аз ще ти трябвам ли? Ами Брадли? — попита Кастило.
— Не, господине.
— Хайде, Брадли. Да вървим да намерим нещо, за да покрием сержант Кранц.
— Слушам, господине.
Сержант първи клас Сиймор Кранц, оператор в „Делта Форс“, висок метър шейсет и два, петдесет и девет килограма, едва успял да покрие нормите за ръст и тегло в армията, лежеше по корем на мястото, където бе убит.
Афроамериканец със сравнително светла кожа, облечен в черен гащеризон на „Делта Форс“ бе приседнал до него, стиснал между коленете си „Кар–4“, версия на пушка „М–16“. Въпреки че бе в униформа, Джак Бритън не бе военен, а специален агент от Тайните служби на Съединените щати.
— Нещо ново, Джак? — попита Кастило.
Бритън поклати глава.
— Тук е като в гробница — отвърна той. След това продължи: — Май на това му се вика неудачен подбор на думи.
Изправи се на крака.
— Дай да вдигнем Сиймор в хеликоптера — нареди Кастило и клекна до трупа.
Гаротата, отнела живота на сержант Кранц бе все още затегната около врата му. Кастило се опита да я разхлаби. Струваше му доста усилие, но накрая успя и я огледа внимателно.
Приличаше на найлоновите самозатягащи се устройства от жици и кабели, които полицаите бяха започнали да използват с огромно удоволствие като „пластмасови белезници“. Само че гаротата в ръцете му бе от неръждаема стомана и нямаше ръкохватки. Когато се затегнеше около врата на жертвата, нямаше начин нещастникът да се освободи от нея.
Кастило я прибра в джоба на сакото.
— Добре, да проснем чаршафите на земята — нареди той. — Нали донесе изолирбанд?
— Да, господине — отвърна ефрейтор Брадли.
Той разгъна чаршафите, взети от леглото на Жан-Пол Лоримър. Кастило и Бритън преобърнаха сержант Кранц върху тях. Едното око на Сиймор беше отворено. Кастило внимателно го затвори.
— Съжалявам, Сиймор — въздъхна той.
Прехвърлиха Кранц върху чаршафите, след това го увиха и залепиха с изолирбанд.
Накрая той коленичи до тялото.
— Помогни ми да го вдигна на рамо — помоли Кастило.
— Ще ти помогна да го пренесеш — предложи Бритън.
— Двамата с Брадли ми помогнете да го прехвърля през рамо — повтори Кастило. — Аз ще го нося. Той ми беше приятел.