Антон Чехов
Ловец
В село Шаланова звънят за вечерня. Пурпурното слънце от хоризонта вече се целува със земята и скоро ще се скрие. В кръчмата на Семьон, неотдавна преименувана в гостилница — название, което съвсем не приляга на дървена селска къща с оскубан покрив и няколко мъждиви прозорчета — седят двама селяни-ловци. Единия от тях наричат Филимон Слюнката. Това е 60-годишен старец, бивш придворен селянин на графаровете Завалини, по професия шлосер, служил някога във фабрика за гвоздеи, изгонен за пиянство и мързел. Сега живее, като се издържа от старата си жена — просякиня. Той е мършав, хилав, с проскубана брадичка. Говори със съскане. След всяка дума намига и конвулсивно повдига дясното си рамо. Другият, Игнат Рябов, здрав, плещест селянин безделник, вечно мълчалив, седи в ъгъла под голяма връзка гевречета. Вратата, отворена навътре, хвърля върху него плътна сянка, така че Слюнката и кръчмарят Семьон могат да видят само неговите кърпени колене, дългия му месест нос и големия кичур коса, подал се на воля из гъстата невчесана бърканица, която покрива главата му. Семьон, малък болнав човек, с дълга жилеста шия и с бледо лице, седи на пейката, печално гледа на връзката гевречета и смирено покашля.
— Ти сега помисли с главата си, ако в нея има ум — казва му Слюнката и намига. — Тази вещ стои върху раменете ти в бездействие, без никаква полза за тебе, а за нас тя е необходима. Ловец без пушка е като клисар без глас. Това трябва да разбереш с ума си, а ти ето, виждам, не разбираш, като че ли в тебе истински ум няма… Дай!
— Ами че ти заложи пушката си при мене! — говори с тънък женски глас Семьон и поема дъх издълбоко, без да откъсва очи от връзката гевречета. — Дай рублата, която взе, тогава прибирай и пушката си.
— Нямам рубла. Аз тебе, Семьон Митрич, като пред бога те моля: дай ми пушката, ще походя днес с Игнашка и пак ще ти я донеса. Да ме накаже бог, ако не я донеса. Ако не я донеса, да не видя щастие нито на този, нито на оня свят!
— Семьон Митрич, дай! — казва басово Игнат Рябов и в гласа му звучи страстно желание да получи това, за което се молят.
— Че защо ви е пушка? — въздъхва Семьон, поклащайки тъжно глава. — Какъв лов има сега? Вън е още зима и освен врани и гарги — никакви животинки.
— Каква зима? Нима това е зима? — казва Слюнката, като изчопля с пръст пепелта от лулата си. — То, разбира се, е рано още, но горският бекас няма да го усетиш. Горският бекас е такава птица, че трябва да го дебнеш. В някой лош час седиш вкъщи и чакаш, а прелетът отминава и чакай до есента… Такава работа! Горският бекас не е гарван. Миналата година още по Страстната седмица вече летеше, а преди три години до Томина неделя трябваше да чакаме. Не, ти бъди милостив, Семьон Митрич, дай ни пушката! Караш вечно бога да молим. Като че ли сме грешни. Игнашка си пропи пушката. Ех, когато пиеш, не чувстваш, а сега… Бих се отказал, но проклетата водка не иска! Наистина, дяволска кръв! Дай, Семьон Митрич!
— Няма да дам! — отвръща Семьон, скръствайки на гърди своите жилести ръце като преди молитва. — Трябва по съвест, Филимонушка… Заложена вещ така не се взема, трябва пари да дадеш… И помисли, защо тия птици да биеш? Защо? Сега е пост, няма да ги ядеш.
Слюнката сконфузено се споглежда с Рябов и казва:
— Ние ей тъй, само да погледнем как прелитат.
— А защо? Всичко е глупост… Не си ти с такова телосложение, че с глупости да се занимаваш… Игнашка, кажи го, човек не може да го разбере, него бог го е наказал, а ти, слава тебе господи, си стар, време ти е да умреш. Ето, на вечерня да беше отишъл.
Напомнянето за старостта явно отвращава Слюнката. Той вика, бърше чело и мълчи цяла минута.
— Послушай ме ти, Семьон Митрич — говори той разгорещено, понадига се и вече криви не само дясната буза, но и цялото си лице. — Да ме убие господ, след Великден ще получа от Степан Кузмич за осите и ще ти дам не рубла, а две. Да ме накаже бог! Пред икона ти го казвам, само ми дай пушката!
— Да-ай! — казва с виещ бас Рябов. Чува се как диша трудно и се чувства, че той иска да каже повече, но не намира думи. — Да-ай!
— Не, братлета, и не се молете — въздъхва Семьон, като тъжно поклаща глава. — Не ме вкарвайте в грях. Няма да ви дам пушката. Няма такава мода — да се взема заложена вещ, без да се плаща. И защо да говорим напразно. Идете си с бога!
Слюнката обърсва с ръка изпотеното си лице и започва горещо да се кълне и моли. Той се кръсти, протяга ръце към иконата, призовава за свои свидетели покойните си вече баща и майка, но Семьон, както преди, гледа смирено на връзката гевречета и въздиша. В края на краищата Игнашка Рябов, стоящ досега неподвижен, поривисто се надига и прави пред кръчмаря поклон до земята. Но и това не помага.