— Да се задавиш ти с моята пушка, дяволе! — казва Слюнката, като мръщи лице и потреперва с плещи. — Да се задавиш, холера, разбойническа душа!
Ругае и размахва с юмруци той, излиза с Рябов от кръчмата. Двамата се спират насред пътя.
— Не даде, проклетникът! — говори обиден Филимон и се вглежда в лицето на Рябов.
— Не даде! — изрича с басов глас Рябов.
Прозорчетата на крайните селски къщи, къщата на кръчмаря, върховете на тополите и кръстът на църквата горят в ярък златист пламък. Вижда се само половината от слънцето, което залязва, мига, прелива багрите си и като че ли радостно се смее… Слюнката и Рябов гледат как надясно от слънцето, на две версти1 от селото, тъмнее гората, как по ясното небе бягат нанякъде малки облачета. Двамата чувстват, че вечерта ще бъде ясна и тиха.
— Точно сега е време — каза Слюнката и мръщи лицето си. — Добре би било да се постои някой друг час. Не даде, проклетникът, да му…
— Ако е за прелет, то е време и сега… — изговаря със заекване Рябов, като че ли насила.
След малко, без да си кажат ни дума, излизат от селото и се вглеждат в тъмната ивица на гората. Цялото небе над гората е осеяно с движещи се черни точки — това са гарги, които отлитат да нощуват… Снегът тук-там белее, а от сивата оран леко златее на слънцето.
— Миналата година по това време бях в местността „Живка“ — казва след дълго мълчание Слюнката. — Три бекаса донесох.
Пак настъпва тишина. Двамата дълго стоят и гледат гората, после лениво се размърдват от местата си и тръгват по разкаляния път.
— Мисля, че горските бекаси още не са прелетели — казва Слюнката. — А може вече и да има.
— Костка казва, че още ги няма.
— Може и да ги няма… Кой ги знае! Година с година не си приличат. Обаче кал!
— А трябва да постоим.
— И тъй, значи, трябва! Защо да не постоим? Да се постои може. То не би ни пречило да отидем в гората да погледаме. Ако има, на Костка ще кажем, а то и сами можем, ще намерим пушка и утре ще отидем. Каква напаст, прости ми господи! Подучи ме дяволът пушката си в кръчмата да заложа! Такава ми е мъката, Игнаша, че да ти я изкажа, не умея!
Ловците вървят към гората и разговарят. Слънцето се е скрило и е оставило след себе си червена като зарево от пожар ивица, прорязана тук-там от облаци. Техният цвят не може да се разбере. Краищата им са червени, но самите те — ту сиви, ту, лилави, ту пепеляви. В гората между гъстите вейки на смърчовете и под брезовите храсти е тъмно, а във въздуха ясно се очертават само крайните, обърнатите към слънцето клонки с техните бутилковидни пъпки и блестяща кора. Мирише на топящ се сняг и гниещи листа. Тихо е, нищо не се движи. Отдалеч се носи заглъхващото грачене на гарваните.
— Сега да можех да постоя при „Живка“ — шепне Слюнката и гледа Рябов. — Там прелетът е голям.
Рябов също гледа Слюнката, не мига и отваря уста:
— Славно време — казва с треперещ шепот Слюнката. — Добра пролет господ ще ни изпрати… А трябва да мислим, горски бекаси вече има… Защо да няма… Денят сега е топъл. Сутринта летяха жерави — ниско и високо.
Слюнката и Рябов внимателно крачат по снега и затъват в калта. Извървяват двеста крачки покрай гората и спират. Лицата им изразяват уплаха и очакване на нещо страшно, необикновено. Те стоят като вкаменени. Мълчат, не мърдат и ръцете им постоянно заемат такова положение, като че ли държат пушка със запрегнати каруци…
Голяма сянка пълзи отляво и забулва земята. Настъпва вечерният сумрак. Ако се погледне надясно, през храстите и стъблата на дърветата се виждат багрите на залеза. Тихо и влажно е…
— Не чувам — шепне Слюнката, потреперва от студ и подсмърча с премръзналия си нос. Но, изплашил се от своя шепот, той се заканва някому с пръст, ококорва очи и стиска устни. Чува се лек пукот. Ловците многозначително се споглеждат и с очи си съобщават един на друг, че това е празна работа, пука суха клонка или кора. Вечерната сянка все расте и расте, цветните петна малко по малко гаснат и влагата става неприятна. Дълго стоят ловците; но нищо не чуват и не виждат. Всеки миг очакват, че ето, ще се понесе във въздуха тънко свистене, ще се чуе припряно крякане което прилича на кашлица от пресипнало детско гърло, пляскане на крила.
— Не, не чувам! — казва тихо Слюнката, отпуска ръце и започва да мига с очи. — Значи, не са прелетели още.
— Рано е!
— То-то, какво рано…
Ловците не виждат лицата си. Стъмнява се бързо.
— Още пет дни трябва да се почака — казва Слюнката и излиза с Рябов иззад храста. — Рано е!
Двамата тръгват към къщи и мълчат през целия път.